Матю Райли - Седемте смъртоносни чудеса

Гледаха филми и четяха книги заедно.

Часове наред играеха на „Сплинтър Сел“ — видеоигра, която пускаха в режим за двама играчи, и избиваха лошите, където ги намереха, като координираха ходовете си с високи викове и различни, разбираеми само от тях команди. Бяха страхотен екип и дори спечелиха първия кръг на Голямото състезание по двойки на „Сплинтър Сел“ за наградата на Виктория Стейшън, като победиха в оспорвана борба Магьосника и Зоуи.

Обикаляха като търсачи на приключения района на фермата — стигнаха и до скрития сред хълмовете на запад гигантски хангар, където откриха грамадния „Халикарнас“.

Лили бе силно впечатлена от боинга и почувства тръпка на необяснимо вълнение, когато се приближи до корпуса, протегна ръка, докосна го и прочете странния надпис на корема на самолета: „ПРЕЗИДЕНТ ЕДНО — ВВС НА ИРАК“.

Но най-незабравимо за всички се оказа партито, което организираха един ден на предната морава заедно с Мистър Мечо, Малкото куче, Голямото куче, Барби, Лили и Убиеца… едрият Убиец, свил всичките си метър и деветдесет на мъничкото пластмасово столче, отпиваше от пластмасовата си чашка въображаемия чай и дори позволи на Лили да му налее още веднъж от въображаемия чайник.

Всички от екипа станаха свидетели на „чайната церемония“ — бяха се събрали до един на прозорците вътре в къщата, повикани шепнешком от Дорис. Но най-любопитното бе, че никой никога, никога не направи опит да се пошегува с Убиеца относно случилото се.

Което бе крайно необичайно.

Тя бяха войници. Можеха и не пропускаха с и без повод да си правят майтап един с друг, но по някаква причина отношенията на Убиеца с Лили бяха тема — табу.

Може би, с изключение на онзи случай, когато Лиам и Лили проникнаха с взлом в работилницата на Азис, взеха нещо подобно на пластилин от кутията, която уж се заключваше, и го използваха, за да взривят количката на Барби.

Е, тогава вече и двамата здраво го отнесоха.

Малко по малко екипът се превръщаше в семейство, обединено от нуждата да се опази и отгледа малкото момиченце.

Лили, естествено, се наслаждаваше на вниманието, с което бе обкръжена. Показателен бе случаят, когато, след като откри за себе си балета, изнесе солово представление под окуражителните възгласи на публика от седем командоси и двама достойни да й бъдат дядо и баба възрастни.

Но всеки ден, когато се появяваше в кухнята за закуска, който и да бе там в момента, се обръщаше да погледне дали е забелязала залепения на хладилника лист.

И така до седмата година, когато един ден нещата излязоха от коловоза.

Екипът се бе събрал на закуска, когато от радиостанцията се разнесе глас:

— До всички. Тук пост 1, имам неканен гост на главния портал.

Всички скочиха, разтревожени от присъствието на външен човек, обезпокоени, че другите нации може да са разбрали за тяхната мисия.

Неканеният гост се оказа сам. Висок и слаб, с уверено лице, той небрежно крачеше по черния път, водещ към къщата.

Когато позвъни на вратата, от другата й страна срещу него бяха насочени три скрити пистолета.

Отвори му Магьосника.

— Мога ли да направя нещо за вас, млади човече?

— Можете, професор Епер — отговори слабият мъж. Лицето му бе сухо и бледо, скулите — високи, очите — хлътнали.

Магьосника трепна: досещаше се.

Сивите очи на госта дори не примигнаха. Но веднага разбра, че е накарал кръвта на Магьосника да замръзне.

— Професор Макс Т. Епер — съобщи той, сякаш го представяше, — професор по археология в дъблинския Тринити Колидж, представител на Канада в тайната осем национална специална група, създадена да охранява дъщерята на Оракула на Сива, с крайна цел намирането на загубения Пирамидион на Голямата пирамида. Аз съм лейтенант Бенджамин Коен, позивна Стрелеца с лък, бивш сътрудник на Саярет Маткал, настоящ на Мосад. Изпратен съм от моето правителство да се присъединя към вашия отряд.

Иззад гърба на Магьосника пристъпи Уест.

— О, Джак… здравей — свойски го поздрави Стрелеца. — Не съм те виждал от Пустинна буря. Но чух какво си направил с онази база с ракети „Скъд“ край Басра. Прекрасна работа. Израелското правителство ти благодари за усилието, макар, честно казано, да нямаме представа как си се измъкнал. Началниците ми казаха, че това било твое дело, и затова бе решено да изпратят именно мен. Прецени се, че ще приемеш мен по-лесно, отколкото абсолютен непознат.

— Прави са, Бен — отговори Уест. — В интерес на истината точно на това обстоятелство трябва да се благодариш, че си още жив.