Матю Райли - Седемте смъртоносни чудеса

Хор излетя нагоре до макарата, после се спусна в другата шахта до грамадната глинена кофа.

Кацна и заподскача — търсеше ключалката, която задържаше кофата в наклонено положение.

Покривът в ямата продължаваше да се спуска. Вече се намираше само на два метра от пясъка и спускането му изглеждаше неумолимо.

Питоните стесняваха кръговете си около Уест и Мечо Пух.

Без никакво предупреждение една от огромните змии се гмурна в пясъка и почти веднага изникна до Мечо Пух! Обхвана го с пръстените си и започна да ги затяга, опитваше се да строши гръбнака му, но Мечо Пух рязко замахна с назъбения си нож и питонът застина. После главата му се отдели от тялото и падна в пясъка.

Таванът продължаваше да се спуска.

Метър и половина.

Уест беше наистина разтревожен.

Метър и двайсет.

Питоните се пръснаха и се отправиха към дупките си в стените — знаеха какво следва. Метър.

— Хоооор! — изкрещя с всичка сила Уест.

В шахтата с кофата Хор продължаваше търпеливо да търси, както бе обучен.

И търпението му бе възнаградено: соколът зърна една малка кука на панта — ако бъдеше освободена, наклонената кофа щеше да се изправи.

Хор заби малкия си клюн в куката…

Шейсет сантиметра…

Уест отново извика:

— Хор! Хайде! Можеш! Правили сме го!

Трийсет сантиметра…

В момента двамата с Мечо Пух можеха да държат над пясъка само обърнатите си нагоре лица. Петнайсет сантиметра…

— Поеми дълбоко въздух, Пух! — предупреди Уест.

И двамата напълниха дробовете си с кислород.

В шахтата с кофата Хор продължаваше да кълве куката. Но тя не поддаваше.

В ямата таванът стигна до пясъка и натика Уест и Мечо Пух в него…

… но тогава Хор най-сетне можа да захапе здраво куката с клюна си и… я повдигна !

Реакцията бе мигновена.

Гигантската кофа се люшна и се изправи — и предложи широкия си отвор на водите на водопада.

И веднага започна да се пълни с вода.

И кофата малко по малко започна да се спуска, надделявайки тежестта на тавана…

… и той започна да се вдига…

… и да излиза от ямата с плаващите пясъци.

Уест и Мечо Пух подадоха глави над пясъка, задъхани и търсещи глътка въздух.

Таванът се вдигаше. Те докопаха най-близките ръкохватки и се оставиха да ги изтегли от ямата.

Каменната плоча, която играеше ролята на подвижен таван, се върна в първоначалната си позиция, а Уест и Мечо Пух се озоваха във въздуха точно срещу отвора на изходния тунел… където гордо бе кацнал Хор и гледаше Уест триумфално.

Уест клекна, погали птицата по главата и й даде обожаваното от нея късче месо от плъх — винаги носеше такива късчета.

Хор го погълна наведнъж.

— Благодаря ти, приятелю, справи се страхотно — каза Уест. — Спаси ни кожата. Обзалагам се, Имхотеп не се е сетил, че някои крадци на гробници могат да разчитат на съюзници като теб. Дай сега да се махаме оттук.

И тримата — Уест, Мечо Пух и Хор — влязоха във входа за жреците.

След десетина минути излязоха от скрита пукнатина в подножието на скалист хълм сред пустинна камениста местност в гола долина, която като че ли не предлагаше естествен изход. Долината бе на иранската страна на Висящите градини, далеч от скрития под водопада вход в Ирак.

Но беше толкова негостоприемна, толкова пуста и лишена от живот, че никакво човешко същество не бе намерило причина да дойде тук цели 2000 години.

При мисълта за човешко същество Уест замръзна.

От Мустафа Заид нямаше и следа.

Зачуди се къде ли е отишъл. И дали не се е обадил на своите другари терористи с молба да го вземат оттук.

Обмисли тази възможност: може би Заид бе задействал сигнала за проследяване, когато се бяха отбили в онази ужасна пещера в Саудитска Арабия. Уест знаеше, че Заид бе взел някои свои неща, докато го чакаха там, и едва ли се бе ограничил с красивата кутия от черен нефрит, пълна с фин пясък.

Сети се за сигнала, който бяха уловили на „Халикарнас“ на път за Ирак. Тогава, кой знае защо, бе решил, че зад него стои Стреч и насочва израелците към мястото, където се намира екипът.

Но нещо, което Отмъстителя бе казал на Стреч в Градините, бе накарало Уест да ревизира мнението си. При срещата им Отмъстителя бе казал на Стреч: „Извинявам се, че ви изненадах по този начин“.

Изглежда, Стреч не бе знаел за предстоящата поява на екипа на Отмъстителя.

Израелците го бяха следили по някакъв начин, а той не бе знаел. Сега вече Уест вярваше, че израелците са следили Стреч от самото начало по електронен път… може би с помощта на хирургически имплантиран чип за проследяване, за съществуването на който Стреч дори не бе подозирал.