Матю Райли - Седемте смъртоносни чудеса

Глас 1 (Джуда): Благодаря. Предлагам операцията да продължи в условия на абсолютна секретност. Нека в Луксор ни посрещне малка група, за да изпълни мисията там: 100 души, не повече. Нали не искаме да привличаме излишно внимание.

Глас 2 (САЩ): Ще бъде изпълнено.

Лицето на Магьосника посърна, когато чу ужасните думи „Уест е мъртъв“.

— Американците страдат от прекалена самоувереност — обади се Дел Пиеро. — Когато пристигнат в Луксор, техните сто души ще се натъкнат на три пъти повече наши хора. Можеш да скърбиш за загубата на капитан Уест по-късно, Макс, защото твоята роля в тази драма още не е свършила — аз имам задача за теб… Време е да застанеш до мен на финалната права на това пътешествие, което ще завърши със сбъдването на предсказанието за Александър. Време е да се изправим срещу американския отряд в Луксор и да им откраднем частите. Време е да потеглим за Луксор.

19 март 2006, 18:00 местно време (14:00 във Франкфурт)

1 ден преди настъпването на Тартар

Час по-рано.

Когато сталактитът, на който се намираха Висящите градини, се стовари върху намиращия се под него зикурат, Уест и Мечо Пух тичаха с все сила по дълъг каменен тунел, чийто таван буквално се сриваше по петите им! Разрушението ги преследваше със скоростта на запален фитил или като затварящите се челюсти на настигащо ги чудовище.

В мига, в който чу взривяването на ракетите, Уест прозря намерението на Джуда.

— Иска да ни затрупа с Градините! — извика той на Мечо Пух. — Тичай! Тичай!

Хвърлиха се напред с всички сили. Хор летеше над главите им.

Най-напред трябваше да се спуснат по вертикалната шахта на входа за жреците — пред лицето на грозящата ги смъртна опасност отбягването на няколкото капана не заслужава да се споменава — после излязоха в хоризонтална галерия.

И тогава сталактитът рухна върху зикурата и подземната конструкция започна да се руши зад тях. По този начин Уест, Мечо Пух и Хор се бяха озовали в ситуацията, в която се намираха в момента: преодоляха капани, тичаха отчаяно, за да спасят живота си, преследвани от срутващия се таван.

Това обяснява как и защо едва не попаднаха право в следващия капан.

Натъкнаха се на него, без изобщо да го очакват — тясна, но изключително дълбока дупка с черни каменни стени и под, скрит под плаващи пясъци. Всъщност, макар и по-малък, той беше доста подобен на първия трап с плаващи пясъци, който бяха преодолели: бяха влезли през тавана, изходът се намираше в отсрещния край, а между двата отвора имаше редица от трийсетина ръкохватки.

Една от големите разлики обаче се състоеше в наличието на преплетените сложни гравюри по стените на този трап. Те бяха буквално скрити под изображения на змии… а в центъра на едната стена се виждаше неестествено голямо изображение на змия, обвита около дърво.

— Нингизида, богът змей… — каза Уест. — Ямата на Нингизида…

В този момент някакво движение привлече погледа му и той видя човешка фигура на изхода, от другата страна на ямата.

Човекът се обърна и се усмихна гадно. Беше Мустафа Заид.

— Заид! Каква е последователността на захващане за ръкохватките? — викна Уест.

Заид обаче го изгледа лукаво и отвърна:

— Опасявам се, че току-що приключих с консултантските си услуги към вас, капитане! Но ви благодаря, че ме измъкнахте от „Гуантанамо Бей“. Така ми помогнахте да продължа издирването на Пирамидиона. Все пак мисля да ви дам един съвет, който милият професор Епер пропусна да ви спомене: за да бъде опитомен Тартар, вашето момиче трябва да бъде пожертвано. А сега, благодаря и сбогом. Оправяйте се сами!

С тези думи терористът хлътна в отвора на изхода и се скри от погледите им, като заряза Уест и Мечо Пух на ръба на ямата, за да бъдат затрупани от рушащия се тунел.

— Ловецо — настоя Мечо Пух, — какво ще правим?

Да останат тук означаваше смърт.

Уест погледна ямата пред тях, ямата на Нингизида, и в главата му се материализира страничката от дневника на нациста:

Следователно от ямата нямаше измъкване.

Значи… сигурна смърт срещу сигурна смърт.

Голям избор, няма що.

— Мамка му — въздъхна примирено Уест. — Хващай се за ръкохватките… и да тръгваме!