Ерик Лустбадер - Предателството на Борн

Сорая се промъкна покрай линкълна. Тя ахна, като видя не само че това бяха номера на ЦРУ, но че беше лимузината на Стария. Изведнъж тя разбра защо си правеха труда да балсамират Стария. Те се нуждаеха от тялото, което означаваше две неща: то трябваше да може да се огъва и да не мирише.

Телефонът й отново завибрира. Тя го извади и погледна екрана. Беше Питър Маркс. Какво, по дяволите, искаше той? Провирайки се обратно към Тайрон, тя каза:

— Те са убили директора на ЦРУ. Това е неговата лимузина.

— Добре, ама какво ще правят с нея?

— Може би са го убили тук.

— Може би. — Тайрон почеса брадичката си. — Ама аз ги видях да ровичкат нещо вътре.

За трети път телефонът й завибрира. Този път беше Борн. Тя изпитваше отчаяна нужда да му каже какво става, но не биваше да рискува с дълъг разговор.

— Трябва да се измъкнем от тук веднага, Тайрон.

— Ти може би — каза той, очите му бяха приковани в лимузината. — Ама аз ще остана още малко.

— Твърде опасно е — каза Сорая. — Тръгваме веднага и двамата.

Тайрон вдигна пистолета си.

— Няма да ми заповядваш. Ще ти кажа какво ще направя, пък ти сама ще решиш.

Сорая поклати глава.

— Няма да те оставя тук. Не искам да се замесваш повече.

— Аз убих двама мъже заради теб, момиче, чат ли си. Колко още мога да се замеся?

Сорая трябваше да признае, че той е прав.

— Само едно не разбирам, защо изобщо се набърка в тая работа.

Тайран се ухили, защото знаеше, че тя се е отказала да спори с него.

— Имаш предвид какво ми пука? В квартала, дето аз и Дерон сме израсли, местните вършат нещо само по две причини: да изкарат пари или да прецакат някого. По възможност и двете. Аз наблюдавах Дерон от известно време. Той се измъкна от лайната, сам се измъкна. Аз много му се кефя, но винаги съм си мислил, че това е за него, не за мен. Сега, в цялата тази лайняна гадост, виждам, че и аз имам шанс за някакво бъдеще!

— Имаш и шанс да те убият.

Тайрон сви рамене.

— Не повече, отколкото всеки ден в квартала, чат ли си.

В този момент той измъкна един палмтоп.

— Не знаех, че имаш и друго, освен телефон за еднократна употреба — каза тя, намеквайки за очуканите мобилни телефони, които носеше.

— Само един човек знае за този ПЕТ. Онзи, дето ми го даде.

— ПЕТ ли?

— Да. Персонален електронен транс-нещо си.

Той провери устройството, очевидно четейки имейл.

— Мамка му. — Изруга и вдигна поглед към нея. — Какво чакаме? Да се измъкваме оттука.

Те се изкачиха на рампата до панела, който бяха открили и който контролираше светлините и механизма за отваряне на автоматичната врата.

— Какво те накара да размислиш?

На лицето на Тайрон се изписа недоволно изражение.

— Дерон казва, че трябва да дигам гълъбите веднага. Трябва да помогна на твоя човек Борн.

Питър Маркс, скрит в коридора близо до асансьора, улови погледа на Роб Бат, когато седмината директори на отдели се появиха от заседателната зала. Маркс бе работил за Бат, преди да бъде избран от Мартин Линдрос за „Тифон“. Всъщност той беше се ошлайфал като агент по системата на Бат и все още смяташе директора на отдел „Операции“ за свой гуру в ЦРУ.

Така че нищо чудно, че Маркс, който бе успял да улови погледа на по-възрастния мъж, незабавно привлече вниманието му. Бат се отдели от другите и сви в коридора, където стоеше Маркс.

— Какво правиш тук, Питър?

— Чакам ви. — Маркс се огледа нервно наоколо. — Трябва да поговорим.

— Не търпи ли отлагане?

— Не, сър.

Бат се намръщи.

— Добре, в кабинета ми.

— Навън ще бъде по-добре, сър.

Шефът на отдел „Операции“ го изгледа с любопитство и сви рамене.

Те слязоха с асансьора, минаха през фоайето и излязоха навън. В източната част на централата имаше розова градина, накъдето се упътиха. Когато бяха на достатъчно безопасно разстояние от сградата, той предаде на Бат дума по дума казаното от Сорая.

— Аз също не повярвах, сър — поясни той в отговор на скептичното изражение на Бат. — Но тогава се обадих на един приятел в Белия дом. Стария не е там и изобщо не е ходил там днес.

Бат потърка синкавата си брадичка.

— Къде може да е тогава?

— Тъкмо това е странното, сър. — Достатъчно притеснен, Маркс ставаше все по-нервен. — Прекарах последните 40 минути на телефона. Не знам къде е и никой не знае.

— А Ан?

— Също е изчезнала безследно.

— Господи.

Маркс отново се огледа наоколо.

— Сър, колкото и невероятно да изглежда на пръв поглед, но смятам, че трябва да вземем на сериозно историята на Сорая.