Ерик Лустбадер - Предателството на Борн

— Ти върви — каза той на Катя. — Приближи се възможно най-близо до ядрената лаборатория, след това се покачи в най-близката вентилационна шахта и стой там.

— Но ти идваш с мен. — Катя го задърпа за ръката. — Отиваме заедно.

— Не, Катя, има нещо, което трябва да свърша тук.

— Но ти ми обеща. Каза, че ще ми помогнеш.

Той се завъртя, взря се в нея с единственото си око.

— Аз ти помогнах, Катя. Но ти трябва да разбереш, че ако не остана тук и не направя това, ще бъда жив мъртвец.

Тя потръпна.

— Тогава ще остана с теб.

Цялото съоръжение потрепери силно, сякаш простена от ужасна болка. Някъде не толкова далеч той можеше да чуе писъка на стена, разкъсана на две.

— Не, изключено.

Тя претегли на ръка тежестта на полуавтоматичната пушка.

— Напротив.

Линдрос кимна. Какво друго му оставаше? Времето им изтичаше. Чу се далечен шум, който постепенно се усилваше. Вода! , помисли си той. Боже Господи, Джейсън наводнява съоръжението!

Без да каже дума, той влезе в операционната, Катя го последва, пушката й бе готова за стрелба. През последните няколко минути, откакто бяха напуснали комуникационната зала, тя бе наблюдавала Линдрос, мислейки си, че има само смътна представа как да използва това смъртоносно оръжие.

Линдрос се приближи до доктор Андърски, който през цялото време бе останал на същото място, свит зад масата, на която бе извадил окото на Линдрос. Очите му бяха приковани в Линдрос, приличаше на заек, който се свива парализиран, докато бухалът се спуска тихо надолу в здрача, за да го сграбчи в здравите си нокти.

Докато вървеше през операционната зала, Линдрос положи усилия да преодолее гаденето в стомаха си, да се пребори със спомена за ужаса от безпомощността и гнева, които го бяха парализирали, когато се събуди и разбра какво му е било отнето.

И ето тук, пред него, бе доктор Андърски.

— Здравейте, докторе — каза Линдрос.

— Не, моля те, недей. Аз не исках. Те ме накараха.

— Моля да ме осветлите, докторе. След всичките малки момчета, които ви доставяха, са ви принудили насила да извадите окото ми? Накарали са ви да го направите? Иначе щяха да ви спрат доставките?

— Мартин — извика Катя, ококорена от страх. — Нямаме време. Идвай веднага! Моля те, за Бога!

— Да, да, послушай я. Имай милост. — Андърски наистина плачеше, тялото му се тресеше в унисон с треперещите стени. — Ти не разбираш. Аз съм слаб.

— А аз — каза Линдрос — ставам все по-силен с всеки дъх, който поемам. — Той притегли Андърски към себе си. Сега нещата бяха различни. Краят щеше да е друг.

Черпейки сила от незнаен източник, Линдрос притисна палците си към очите на Андърски.

Докторът крещеше и размахваше ръце в отчаян опит да се измъкне. Но Линдрос го бе хванал в желязна хватка. Всяка фибра на съществото му бе насочена в една и съща посока. В някакъв възторжен полутранс той почувства меката, еластична тъкан на очните ябълки под възглавничките на палците си. Пое си въздух, изпусна го, докато забиваше палците си бавно и неумолимо в очните орбити на Андърски.

Хирургът нададе неистов писък, който секна внезапно, щом Линдрос заби палците си докрай. Андърски започна да се мята в гърчове, които постепенно затихваха, докато тялото, освободено от хватката на Линдрос, се свлече на пода, сякаш всичките му кости се бяха разпаднали.

Фади чу писъци от болка, видя пукнатини, пълзящи по подсиления бетон, сякаш бе ударила мълния. След това по коридорите се надигна тътен и той разбра, че водата идва. Тонове вода наводняваха лабораториите и сега единствената мисъл на саудитеца беше ядреното устройство.

Той се спусна по коридора покрай асансьора. Прелетя покрай объркани пазачи, които го изгледаха в очакване на някакви указания. Той им нареди да отидат към предния вход да намерят Борн, след това забрави за тях. Те и без това бяха само пушечно месо. Смъртта им нямаше никакво значение. На тяхно място идваше безкраен поток млади мъже, жадуващи да го последват, готови да умрат за него, да бъдат принесени в жертва за каузата, за мечтата, че един ден ще живеят в праведен свят, в свят без неверници.

Това, че този откровено брутален мироглед му бе наложен от враговете му, бе даденост, принцип, по който бе живял през целия си съзнателен живот. Той си го повтаряше по няколко пъти на ден, макар че никога не му се беше случвало да има нужда да се оправдава пред себе си, за което и да е от своите решения или действия. Неговият ум, неговото сърце и ръката му бяха ръководени от Аллах и той вярваше изцяло в това. Възможността техният план да не успее никога не му бе идвала наум. Сега тази мисъл надделяваше над всички други, дори над натрапчивата му нужда да отмъсти сам за осакатяването на баща му или за смъртта на сестра му.