Робърт Лъдлъм: Ултиматумът на Борн

— Макалистър беше с нас — съгласи се Конклин. — Той отлетя като таен агент до Макао, заедно с Джейсън Борн, където така лошо го простреляха, че едва не умря. Той е интелигентен, особняк и един от най-смелите мъже, които съм срещал.

— Той не каза нищо, освен че е бил там и ако трябваше, щях да разкъсам календара си на парченца, но да посоча срещата си с вас като първостепенна, Холанд. Тежка артилерия, господин Конклин.

— Повтарям, че имам сериозни причина да извадя оръдията.

— Очевидно, Холанд. Господин Макалистър ми даде точните кодове на свръхсекретната информация, с които ще се изясни статуса на архива, за който говорите — информацията за операцията в Хонконг. Аз на свой ред ще дам информацията на господин Десоул и ще го оставя да ви каже какво е научил.

— Това не е докосвано, Алекс — каза тихо Десоул, като обърна поглед към Конклин. — До девет и половина тази сутрин всичко беше в черна дупка в продължение на четири години, пет месеца, двадесет и един дни, осем часа и четиридесет и три минути и не е имало никакъв пробив. А има сериозно основание този статус да е чист, но нямам представа дали знаеш или не.

— Знам всичко за този архив.

— Може би да, а може би не — каза внимателно Десоул. — За теб се знаеше, че имаш проблем, а доктор Панов не е толкова опитен по въпросите за сигурността.

— Накъде биеш, по дяволите?

— Към процедурите за изкарване на разрешение за достъп до официалната информация за Хонконг беше добавено и трето лице…

— Едуард Нюингтън Макалистър, по негово собствено настояване и със съгласието на президента на Конгреса. Той осигури това.

— О, боже — каза тихо и колебливо Конклин. — Когато снощи му се обадих от Балтимор, той заяви, че това е невъзможно. После каза, че аз сам трябва да разбера, за което щял да подготви срещата… Господи, какво се е случило?

— Смятам, че трябва да се насочим другаде — каза директорът. — Но преди това вие, господин Конклин, трябва да вземете решение. Вие разбирате, че нито един от нас не знае какво се съдържа във въпросния свръхсекретен архив… Наистина, разговаряли сме, и както господин Касет ви каза, разбрахме, че сте свършили невероятна работа в Хонконг, но не знаем точно каква. Ние дочухме слухове от далекоизточните ни радиостанции, но честно казано, повечето от нас сметнаха, че са преувеличени при предаването. Най-важните сред тях бяха вашето име и името на убиеца Джейсън Борн. Тогава клюката беше, че вие сте отговорен за залавянето и екзекуцията на убиеца, когото знаехме като Борн, но преди малко в гнева си вие използвахте фразата „непознатият мъж“ който приел името „Джейсън Борн“ и заявихте, че той бил жив и се укривал. За да бъда точен, ще ви кажа, че ние сме в затруднение или поне аз съм или един Бог знае.

— Вие не сте ли изваждали информацията?

— Не — отговори Десоул. — Това беше мое решение. Ти може би знаеш, а може би не, но при всяко посягане към архив със свръхсекретна информация се извършва автоматично отбелязване на съответната дата и час… Тъй като директорът ме информира, че в Агенцията за сигурност са се паникьосали за някаква нелегално вписана точка, аз реших да не предприемам нищо. Не съм пипал там почти пет години, не съм чел или научил нищо и, следователно, не съм давал информация на съмнителни хора, каквито и да са те.

— Пазел си кожата си.

— Съвсем сигурно, Алекс. Тези данни са защитени с флага на Белия дом. Сега нещата тук са относително стабилни и на никого не му трябва да дразни онези от Овалния кабинет. Зад бюрото там стои нов човек, но предишният президент е все още жив и упорит. Ще се допитат до него, следователно, защо да се рискува?

Конклин каза тихо:

— В такъв случай, вие наистина не знаете нищо, така ли?

— Това е истината, Алекс — каза заместник-директорът Касет.

— Давам думата си — добави Стивън Десоул, а ясните му големи очи се спряха сериозно на Конклин.

— Ако искате нашата помощ, ние би трябвало да знаем още нещо, освен противоречивите слухове — продължи директорът. — Не зная дали можем да помогнем, но зная, че ако сме в такова пълно неведение, можем да свършим съвсем малко работа.

Алекс отново изгледа мъжете. Бръчките по измъченото му лице се открояваха повече от всякога, сякаш решението, което щеше да вземе в момента, беше прекалено мъчително за него.

— Няма да ви кажа името му, защото съм дал дума. Това ще стане може би по-късно. А не може да се открие и в архивите, там също го няма. Това е прикритие, за което също съм дал дума. Останалото ще ви разкажа, защото искам вашата помощ и искам също така тези данни да си останат там, в черната дупка… Откъде да започна?