Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

— По дяволите! — извика Уеб, удари спирачки и зави обратно. — Утре Джейми, ти и Алисън тръгвате за острова от летище Лоуган!

— Ще обсъдим това, Дейвид.

— Няма какво да обсъждаме. — Уеб пое дълбоко дъх, вече успял да се наложи. — Не ми е за първи път — каза тихо той.

Мари погледна съпруга си. Лицето му изведнъж се отпусна и се открои на слабата бледа светлина на таблото. Онова, което видя, я изплаши доста повече от призрака на Чакала. Пред очите й не беше Дейвид Уеб — ученият с приятен глас, а мъжът за когото и двамата мислеха, че завинаги е изчезнал от живота им.

Александър Конклин стискаше здраво бастуна и накуцваше към заседателната зала на Централното разузнавателно управление в Лангли, Вирджиния. Застана пред дългата внушителна маса, достатъчно голяма за да побере тридесетина души. Сега обаче около нея се намираха само трима — на председателското място беше прошареният директор на централното разузнаване. Нито той, нито двамата високопоставени заместник-директори се зарадваха особено при вида на Конклин. Той поздрави официално и вместо да заеме мястото до служителя на ЦРУ отляво на директора, което очевидно беше определено за него, издърпа стола в отсрещния край на масата, седна и шумно стовари бастуна си.

— А сега, господа, след като се поздравихме, можем ли да караме направо?

— Това, господин Конклин, едва ли е учтив и любезен начин за начало на разговор — отбеляза директорът.

— В момента не си мисля нито за учтивост, нито за любезност, господине. Само искам да знам защо строго поверителната наредба Четири нула е била нарушена и е изтекла секретна информация, представляваща държавна тайна, която застрашава живота на много хора, включително и моя.

— Това не е истина, Алекс! — прекъсна го единият от двамата заместници.

— Абсолютно невярно! — добави другият. — Такова нещо не може да се случи и ти го знаеш.

— Не го знам и се случи. Ще ви кажа кое точно е скандалното! Ей там някъде има един мъж с жена и две деца — човек, на когото тази страна, а и много хора по света дължат повече, отколкото някога може да му се изплати. А той бяга и се крие, полудял от страх, че семейството му е мишена за прицел. Ние всички дадохме дума на този човек, че нищо от официалните сведения няма да излезе на бял свят, докато не се потвърди с пълна сигурност смъртта на Илич Рамирес Санчес. Известен като Карлос Чакала… Е, добре, аз чух слуховете, които и вие сте чули от същите или много по-добри източници, че Чакала бил убит еди-къде си, но никой — повтарям, никой — не даде неопровержими доказателства, Холанд. И въпреки това част от тази информация е изтекла, и то много важна част. Това дълбоко ме засяга, защото е свързано с името ми, Холанд. Моето и на доктор Морис Панов — главният психиатър, регистриран в архивите. Ние бяхме единствените, повтарям, единствените двама души, за които се знаеше, че сме в близък контакт с неизвестния мъж, приел името Джейсън Борн, когото в повече служби, отколкото можем да си представим, познават като съперникът на Карлос в убийствата… Но тази информация е погребана тук, в тайните хранилища на Лангли. Как е излязла на бял свят? Според правилата, ако някой иска информация, било то от Белия дом, било от Държавния департамент или тримата висши военни консултанти на армията, военновъздушните сили или флота, то той трябва да мине през канцеларията на директора тук, в Лангли, и да информира по всички подробности от молбата. Дори в случай че бъде приета като легитимна, има още една последна стъпка — при мен. Преди да се подпише разрешение за освобождаване на информация, трябва да се влезе във връзка с мен, а ако мен вече ме няма — с доктор Панов, защото и двамата сме законно упълномощени да отхвърлим молбата. Такава е процедурата, господа, и никой не знае правилата по-добре от мен, защото аз съм ги написал — отново тук, в Лангли, тъй като познавах най-добре това място. След двадесет и осем години в този ужасен бизнес, това беше последният ми процес, с пълните права, предоставени от президента на Съединените щати и със съгласието на Конгреса, чрез комисиите по разузнаване в Камарата и Конгреса.

— Това е тежка артилерия, господин Конклин — отбеляза директорът с равен глас.

— Има сериозни причини, за да извадя оръдията.

— Доколкото разбирам, да. Един от четиридесетсантиметровите снаряди ме настигна.

— Ужасно сте прав. Тук става въпрос за отговорността. Искам да зная как е изтекла тази информация и, най-важното, кой я е получил.