Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

Председателят на федералната комисия по търговията се облегна, лицето му бе навъсено и неприветливо.

— Нека ви кажа нещо, Саймън, или както ви е там името. Изваждате от играта не когото трябва. Ние сме бизнесмени и някои от нас са достатъчно богати или достатъчно себични, а може да имат и друга причина, за да искат да служат на правителството срещу заплащане. Но на първо място сме бизнесмени и имаме инвестиции навсякъде. Освен това сме назначени, а не избрани, а това означава, че никой не очаква разкриване на подробности от финансовата ни дейност. Разбирате ли какво имам предвид?

— Не съвсем — отвърна Джейсън и моментално го обзе тревога, че губи контрол, че вече не може да заплашва. „Твърде дълго бях извън играта…“ , а Албърт Армбрустър не е глупак.

Джейсън премина първото ниво на паниката; вече разсъждаваше по-хладно и много по-аналитично.

— Какво имате предвид? — запита той.

— Да се отървем от войничетата. На тях купете вили или карибски острови и ги махнете оттук. Създайте им по един малък двор и ги оставете да играят на крале. И без това само за това ги бива.

— Да действаме без тях ли? — попита Борн, като се опита да скрие учудването си.

— Точно така. Само да се чуе нещичко за офицерските големци и сме загазили яко. Всичко е по „шапката“ на военнопромишления комплекс, който бих нарекъл „военнопромишлено съзаклятие“. — Армбрустър отново се наведе над масата. — Нямаме повече нужда от тях! Отървете се от тях!

— Възраженията може да са много силни…

— Няма начин . Хванали сме ги натясно!

— Трябва да обмисля.

— Няма нищо за мислене. След шест месеца ще държим под контрол всичко, което ни е необходимо в Европа.

Джейсън Борн се втренчи в председателя на Федералната комисия по търговията. „За какъв контрол става дума?“ — помисли той. „С каква цел? Защо?“

— Ще ви откарам до вас — каза той.

— Свързах се с Мари — Конклин говореше от апартамента на ЦРУ във Вирджиния. — Тя е в хотела, а не в къщата ви.

— Как така? — попита Джейсън от телефонната будка на бензиностанцията в покрайнините на Манасас.

— Не ми обясни… Или обядваха, или се приготвяха за сън — един от тези моменти, когато майките не говорят много свързано. Чувах децата около нея. Доста шум вдигаха, приятелю.

— Какво ти каза, Алекс.

— Май зет ти е пожелал така. Не се впусна в подробности, но не звучеше като някоя изтормозена майка, а си беше напълно нормалната Мари, която познавам и обичам — а това означава, че искаше само за теб да й говоря.

— И ти й каза, че съм добре, нали?

— Разбира се! Казах й, че си се укрил и те пазят, че си се заровил да четеш някакви компютърни разпечатки — което донякъде е вярно.

— Джони сигурно е говорил с нея. Тя му е обяснила какво се е случило и той ги е преместил в специалния си бункер.

— В какво?

— Май никога не си виждал Транкуилити Ин, нали? Честно казано, не си спомням дали си бил там.

— С Панов сме разглеждали само плановете на хотела и мястото, където щеше да се строи, но това беше преди четири години. Оттогава не сме ходили там, поне аз. Никой не ме е канил.

— Това просто ще го отмина, защото имаш постоянна покана от момента, в който взехме мястото… Поне знаеш, че е на брега и единственият начин да стигнеш до там, освен по вода, е един черен път с толкова много камъни, че никоя нормална кола не може да го мине два пъти. Всичко се доставя със самолети или лодки. Почти нищо не се донася от града.

— Освен това брегът се патрулира — прекъсна го Конклин. — Джони не поема никакви рискове.

— Затова ги изпратих при него. Ще й се обадя по-късно.

— А при теб как е? — попита Алекс. — Какво ще кажеш за Армбрустър?

— Да речем така — поде Борн, като вдигна очи към белия пластмасов таван на телефонната будка. — Как ще приемеш изказването на човек, който притежава сто милиона американски долара в цюрихски банки, че „Медуза“ от военен окръг в Сайгон, подчертавам „военен“, трябва да се отърве от военните, защото „Медуза“ не се нуждае повече от тях?

— Просто няма да повярвам — възрази тихо, с изпълнен със съмнение глас пенсионираният разузнавач. — Не може да ти е казал такова нещо.

— Напротив. Дори ги нарече „войничета“, но това не беше мил стих в тяхна чест. Буквално отрече адмиралите и генералите, нарече ги дебютантки със сърмени нашивки, които искат всяка нова играчка в магазините.

— Някои от сенаторите в Комисията по въоръжените сили биха се съгласили с тази оценка — съгласи се Алекс.