Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

— Практически никого от персонала, но това значи, че и те не ме познават. Дявол го взел, те никого не познават… Та като заговорихме за това, да ви кажа, че и за вас не съм чувал нищо. Предполагам, че работите за началството и ми казаха да ви очаквам, но не ви познавам .

— Бях нает при много специални условия. Всички обстоятелства около мен са строго поверителни.

— Както казах, представях си…

— Какво знаете за „Шести флот“? — прекъсна го Борн и смени темата.

— Виждаме се от време на време, но не мисля, че сме разменили повече от десет думи. Той е военен. Аз съм цивилен — съвсем цивилен.

— Едно време не бяхте. Когато всичко започна.

— Не бях, ама какво от това? Униформата не прави войника и мен не можа да ме направи.

— Ами онези двамата генерали — единият в Брюксел, а другият в Пентагона?

— Те си бяха от кариерата и си останаха такива. Аз не бях и се махнах.

— Трябва да очакваме изтичане на информация, слухове — почти безцелно подхвърли Борн с блуждаещ поглед. — Но не можем да позволим и най-малкия намек за военна ориентация.

— Искате да кажете нещо в стил „хунта“?

— Никога! — натърти Борн, като отново се втренчи в Армбрустър. — Такова нещо би предизвикало вихрушка.

— Забравете това! — прекъсна го с гневен шепот председателят на Федералната комисия по търговията. — „Шести флот“ както го наричате, се свързва с големите само тук и само защото това е удобно. Той е адмирал от плът и кръв с безупречно досие и с голямо влияние на местата, където ни е необходимо, но това е във Вашингтон , а не някъде другаде.

— И двамата сме наясно по въпроса — натърти Джейсън, като се опитваше да скрие смущението си, — но някой, който е бил под прикритие повече от петнадесет години, си гласи собствен сценарий и корените му са в Сайгон — военен окръг Сайгон.

— Може и да се основава на нещо от Сайгон, но съвсем сигурно е, че не е останало там. Войничетата не можаха да го използват пълноценно и всички го знаят… Но разбирам мисълта ви. Вие свързвате пентагонските клечки с всички нас, после улиците се пълнят с млади радикали, а онези милозливи педерасти от Конгреса започват да печелят успех след успех. Изведнъж се оказва, че се е отворила работа на поне десетина подкомисии за решаването на тези проблеми.

— Което ние не можем да допуснем — добави Борн.

— Съгласен съм — — каза Армбрустър. — — Напредваме ли вече в научаването на името на онова копеле, дето си гласи собствен сценарий?

— Напредваме, но сме още далеч. Бил е свързан с Лангли, но не ни е известно на какво ниво.

— Лангли? За Бога, та нали имаме наш човек там. Той може да се намеси и да разбере кой е онзи кучи син.

— Десоул ли? — попита простичко Кобра.

— Точно така. — Армбрустър се наведе напред. — Наистина са малко нещата, които не знаете. Тази връзка е много дискретна. Та какво казва Десоул?

— Нищо, не можем да се доближим до него — отвърна Джейсън, а умът му бясно работеше, за да измисли достоверен отговор. Твърде дълго беше Дейвид Уеб. Конклин беше прав — вече не мислеше достатъчно бързо. И изведнъж думите потекоха — част от тях бяха истина — опасна, но достоверна, а той не можеше да си позволи да не бъде достоверен. — Той мисли, че го наблюдават и че трябва да се държим настрани от него, да не го търсим, докато не ни каже.

— Какво се е случило ? — Председателят стисна чашата, а очите му се бяха изцъклили и гледаха неподвижно.

— Някаква „бурмичка“ научила, че Тигартън в Брюксел има факсов код за директен достъп до Десоул, който заобикаля рутинното движение на поверителните документи.

— Глупави войничета ! — изсъска Армбрустър. — Само да им дадат някоя златна нашивка и започват да се кипрят като дебютантки в обществото и да искат всяка нова играчка, която видят!… Факсове , кодове за достъп ! Мили Боже, той сигурно е натиснал грешни клавиши и е набрал номера на Националната асоциация за подпомагане на развитието на цветнокожите.

— Десоул каза, че си подготвя прикритие и че може да се оправи, но не е моментът да тръгне да обикаля и да задава въпроси, особено пък в тази област. Без много шум ще провери каквото може и ако узнае нещо, ще се свърже с нас, но ние не бива да го търсим.

— Не ви ли дойде наум, че онова скапано войниче ще ни постави в неудобно положение? Ако не беше онзи глупак с неговия код за достъп , нямаше да имаме проблеми и всичко щеше да е наред.

— Да, но той съществува и проблемът — по-точно кризата, няма да се уреди — безизразно изрече Борн. — Повтарям — трябва да се подсигурим. Някои от нас трябва да заминат — да изчезнат поне за малко. За доброто на всички ни.