Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

— Ръката, докторе. Трябва да започнем с процедурата на физическото насилие, нали? Защото вие знаете какво означава то, нали? То води към друга процедура на насилие, която вие не можете да позволите. Трябва да спрете нейното напредване.

Пронизителният писък беше дълъг вик на предизвикателство и ужас.

— Не, не! Няма да ви кажа! Аз го убих веднъж и няма да го убия отново! Махнете се от мееееен!…

Алекс се отпусна и започна да се свлича на пода. Питър Холанд го сграбчи и силният, широкоплещест адмирал, ветеран от най-тъмните операции в Далечния изток, го изведе внимателно и мълчаливо през вратата и го остави при сестрата.

— Моля ви, махнете го оттук.

— Да, сър.

— Питър — изкашля се Алекс. Опита се да се изправи, но изкуственият му крак се подхлъзна. — Съжалявам. Господи, колко съжалявам!

— За какво? — прошепна Холанд.

— Трябва да съм там, но не мога да гледам!

— Разбирам те. Твърде близки сте. Може би и аз не бих могъл, ако бях на твое място.

— Не, ти не разбираш! Mo каза, че е убил Дейвид, но разбира се, че не го е сторил. Обаче аз възнамерявах, аз наистина исках да го убия! Не бях прав, но се опитах с всичко, което знам и което е пропито в мен до мозъка на костите ми, да го убия. И сега го направих отново. Изпратих го в Париж… Не е виновен Mo, вината е моя!

— Облегнете го на стената, госпожице. Нека се отпусне на пода и ни оставете сами.

— Да, сър!

Сестрата направи каквото й бе наредено и изчезна бързо, като остави Холанд и Алекс сами в антисептичния лабиринт.

— Сега, слушай ме, Полеви човече — прошепна сивокосият директор на Централното разузнавателно управление, коленичил пред Конклин. — Най-добре е да престанеш с това постоянно чувство за вина — трябва. В противен случай никой няма да бъде от полза за никого. Не давам и пет пари какво сте направили ти или Панов преди тринадесет години, преди пет години или сега! Всички сме разумни и интелигентни хора и това, което сме направили, е станало, защото за момента сме смятали, че постъпваме правилно… И знаеш ли какво, Свети Алекс! Да, чул съм прозвището ти. Ние допускаме грешки. Адски неприятно, нали? Може би все пак не сме чак толкова интелигентни? Може би Панов не е най-великият специалист по поведенчески не знам какво си; може би ти не си най-проницателният полеви кучи син, макар и канонизиран; и може би аз не съм суперстратегът зад линията, какъвто ме изкарват, че съм. Е, и какво от това? Грабваме си шапките и заминаваме там, където трябва.

— О, млъкни, за Бога! — извика Конклин, като се опитваше да стане, подпирайки се на стената.

— Ш-ш-ш-т!

— Глупости! Последното нещо, от което се нуждая е ти да ми държиш проповеди! Ако имах два крака, щях да ти покажа!

— Какво сега — на бой ли ще налитаме?

— Бях черен пояс. Първа категория, адмирале.

— Леле Боже, гледай ти. А аз дори не знам да се бия. Погледите им се срещнаха и Алекс се разсмя първи.

— Непоносим си, Питър. Разбрах какво искаш да кажеш. Помогни ми да стана, а? Ще се върна във фоайето и ще те изчакам там. Хайде, дай ми ръка.

— Ще имаш да вземаш — каза Холанд, изправи се и се надвеси над Конклин. — Оправяй се сам. Някой ми разказа, че Светецът се завърнал, като изминал двеста и тридесет километра на вражеска територия, през реки, потоци и джунгла, пристигнал в базовия лагер „Фокстрот“ и попитал дали някой има бутилка бърбън.

— Да, но тогава беше различно. Бях ужасно по-млад и имах два крака.

— Представи си, че и сега ги имаш, Свети Алекс — Холанд смигна. — Връщам се обратно. Някой от нас трябва да присъства там.

— Копеле!

Конклин престоя час и четиридесет и седем минути във фоайето. Никога не беше чувствал каквото и да било в липсващата част на крака си, заменена с подвижна протеза, но сега тя пулсираше. Не знаеше какво означава това невъзможно усещане, но не можеше да спре да мисли за тупането, което преминаваше през крака му. Поне имаше за какво да мисли и той си спомни с тъга за младите години, когато и двата му крака бяха на мястото си, и за дните преди това. О, колко искаше тогава да промени света! И колко добре се чувстваше със съзнанието за съдбата, предопределила му да стане най-младият отличник в историята на училището, произнесъл прощално слово по случай завършването на випуска. Най-младият студент, приеман някога в Джорджтаун. В края на академичните тунели трептеше ярка, ярка светлина! Нещата тръгнаха надолу, когато някой изнамери отнякъде, че името му по рождение не е Александър Конклин, а Алексей Николаев Консоликов. Човекът, чието лице вече не си спомняше, му бе задал въпрос, който промени живота му.