Джон Гришам - Обжалването

Уес бавно прочете писмото и се опита да се успокои. После го остави на бюрото.

— Двамата с Мери Грейс всеки ден говорим за този дълг, Хъфи. Превърнал се е в част от брака ни. Говорим си за децата, за работата, за дълга към банката и какво има за вечеря. Не спираме да мислим за него и се скъсахме от работа, за да платим другите си задължения, така че да можем да се скъсаме от работа, за да се издължим на банката. Миналата седмица бяхме на косъм да ви върнем петдесет хиляди наведнъж. Дали сме дума да не спираме да работим, докато не се отървем от дълга си. А сега някакъв негодник в Далас е решил, че му е омръзнало да го гледа във всекидневните си отчети. Но знаеш ли какво, Хъфи?

— Какво?

— Банката току-що се прецака сама. Ще обявим фалит, а ако се опитате да наложите запор върху земята на моя тъст, ще обявим фалит и от негово име. А когато излезем от фалита и си стъпим на краката, познай кой няма да си получи парите.

— Онзи негодник в Далас?

— Точно така. Банката няма да получи нито цент. Ще бъде прекрасно. Когато изкараме тези четиристотин хиляди долара, те ще си останат за нас.

Късно следобед Уес и Мери Грейс събраха служителите си на извънредно заседание в „Дупката“. Освен унижението, че трябваше да обявят фалит, което явно не беше проблем за никого от присъстващите, нямаше за какво друго да се притесняват. В действителност действията на банката дори щяха да им позволят да дишат по-леко. Щяха да спрат да изплащат по 2000 долара всеки месец и да използват парите за нещо друго.

Разбира се, основният повод за тревога беше земята на мистър Шелби, бащата на Мери Грейс. Но Уес имаше план. Щеше да намери някой приятел, който да участва на търга за разпродажба, организиран от банката, и да я купи. Земята формално щеше да смени собственика си, но щеше да остане тяхна по силата на приятелско споразумение, докато не му върнеха парите — може би до една година. Нито Уес, нито Мери Грейс искаха баща й да пострада от фалита им.

Минаха четирийсет и осем часа, в които не бе направено никакво плащане. Банката удържа на обещанието си и заведе дело. Адвокатът на банката — местен юрист, с когото семейство Пейтън се познаваха добре — им се обади предварително, за да се извини. Представляваше банката от години и не искаше да я губи като клиент. Мери Грейс прие извинението му и великодушно му разреши да ги съди.

На следващия ден семейство Пейтън обявиха фалит — както като физически лица, така и от името на адвокатска кантора „Пейтън и Пейтън“. Приложиха списък от материални активи на обща стойност 35 хиляди долара — две стари коли, мебели и офисно обзавеждане, — които бяха застраховани. Приложиха и списък на дълговете си в размер на 420 хиляди долара. Обявяването на фалита практически прекрати хода на делото срещу тях, заведено от банката, и в дългосрочен план щеше да го обезсмисли. На следващия ден новината беше съобщена на втора страница на „Хатисбърг Америкън“.

Карл Трюдо я прочете в интернет страницата на вестника и се разсмя на глас.

— Хайде, съдете ме пак! — възкликна той доволно.

До края на седмицата три други адвокатски кантори от Хатисбърг уведомиха стария Пръцхед, че изтеглят всичките си средства от неговата банка, затварят сметките си и вече ще работят с конкурентна банка. В града имаше поне осем други банки.

Един богат адвокат на име Джим Макмей се обади на Уес и му предложи помощ. Двамата бяха приятели от много години и два пъти бяха работили заедно в съда. Макмей представляваше четири семейства от Баумор в дела, заведени срещу „Крейн Кемикъл“, но засега не беше преминал в атака. Както и останалите адвокати, които съдеха „Крейн Кемикъл“, той изчакваше изхода на делото „Бейкър“, за да се възползва от джакпота на евентуалното извънсъдебно споразумение.

Двамата се срещнаха за закуска в „Нанис“ и докато похапваха питки и пушена шунка, Макмей с готовност се съгласи да спаси земята на семейство Пейтън, като я купи на търга, обявен от банката, и да я задържи, докато не му върнат парите. Обработваемата земя в окръг „Тумор“ и без това не се търсеше особено много, така че според Уес имотът на Шелби щеше да се продаде за около 100 хиляди долара — и това щяха да бъдат единствените пари, които банката щеше да изкара от глупавата си маневра.

Шийла Маккарти стоически понасяше обичайното изтезание на пътечката за бягане, когато изведнъж невярващо се вторачи в екрана на телевизора и натисна бутона, с който се спираше уредът. Клипът беше излъчен в 7:29 ч., точно по средата на сутрешните местни новини. Започваше с провокативен кадър, в който двама добре облечени млади мъже страстно се целуваха под благосклонния поглед на усмихнат свещеник. Дрезгав глас зад кадър обяви: „Еднополовите бракове завладяват цялата страна. В щати като Масачусетс, Ню Йорк и Калифорния законите се променят. Поддръжниците на гей браковете не пестят сили, за да наложат начина си на живот върху цялото общество.“ Последва снимка на младоженци — мъж и жена пред олтара, — която изведнъж беше зачертана с дебело черно „Х“. Гласът продължи: „Либералните съдии защитават правото на еднополови бракове.“ Следващият кадър показа многобройни щастливи лесбийки, които очакваха да бъдат венчани на масова брачна церемония. Гласът зад кадър каза: „Нашите семейства са подложени на атака от хомосексуалните активисти и либералните съдии, които ги подкрепят.“ Последва кадър, в който някаква тълпа изгаряше американското знаме. Гласът зад кадър обясни: „Либералните съдии одобряват изгарянето на нашето знаме.“ Снимка на щанд за списания, на който бяха подредени броеве на „Хъслър“, и глас зад кадър: „Либералните съдии не виждат нищо лошо в порнографията.“ И снимка на младо щастливо семейство — майка, баща и четири деца. Гласът зад кадър злокобно попита: „Ще успеят ли либералните съдии да унищожат нашите семейства?“ Тонът му не оставяше съмнение, че либералните съдии ще го направят на мига, ако им се удаде случай. В същото време снимката на семейството беше грубо разкъсана на две. На нейно място се появи симпатичното, но строго лице на Рон Фиск. Той искрено погледна в камерата и каза: „Не и в щата Мисисипи. Един мъж. Една жена. Един брак. Аз съм Рон Фиск, кандидат за Върховния съд. И се подписвам под това послание.“