Джон Гришам - Обжалването

— Ще ти кажа няколко причини, Хъфи. На първо място, изплащането на дълга е просрочено поне с една година. На второ място, той изобщо не е обезпечен. Като банкер би трябвало да осъзнаваш какъв е проблемът.

— Да, но те се опитват да върнат парите!

— Изпрати искане за погасяване на дълга. Ако не го направиш веднага, ще те понижа или направо ще те уволня.

— Това е отвратително!

— Не ме интересува — каза Къркхед.

После поомекна.

— Решението не е мое, Хъфи. Имаме нови собственици, които ми наредиха да прибера дълга.

— Но защо точно сега?

Къркхед вдигна телефона и протегна слушалката към Хъфи.

— Искаш ли да се обадиш в Далас и да ги попиташ лично?

— Но така семейство Пейтън ще фалират!

— Те отдавна са фалирали. Сега просто ще го обявят официално.

— Кучи син!

— На мен ли говориш, синко?

Хъфи се вторачи в дебелата плешива глава на шефа си и въздъхна.

— Всъщност не. По-скоро на кучия син в Далас.

— Това ще си остане между нас, нали така?

Хъфи се върна в кабинета си, затръшна вратата и се вторачи в стената. Така мина цял час. Пръцхед щеше скоро да се появи отново, за да провери докъде е стигнал.

Уес беше в центъра на града, на изслушване на свидетелски показания. Мери Грейс седеше на бюрото си и прие обаждането.

Тя се възхищаваше на Хъфи за смелостта, с която им беше отпуснал много по-голям кредит, отколкото беше разрешено, но въпреки това винаги потръпваше, когато чуеше гласа му.

— Добро утро, Том — каза вежливо тя.

— Не е добро, Мери Грейс — отвърна той. — Всъщност е ужасно, отвратително утро, едно от най-гадните.

Настъпи тягостно мълчание. После тя каза:

— Слушам те.

— Банката — не тази, с която сте свикнали, а друга, с нови собственици, които съм виждал само веднъж и не искам да виждам отново — е решила, че вече не може да чака да си получи парите. Банката — не аз, а банката — настоява да погасите дълга веднага.

Мери Грейс издаде странен гърлен звук, който можеше да мине за възклицание, но всъщност не беше дори това. Първата й мисъл беше за баща й. С изключение на подписите на семейство Пейтън, единственото друго нещо, с което беше гарантиран този кредит, бяха 800 000 квадратни метра обработваема земя, собственост на баща й от много години насам. Земята беше близо до Баумор и не включваше родния й дом и 170 000 квадратни метра около него. Сега банката щеше да му я отнеме.

— Има ли някаква специална причина, Хъфи? — попита хладно тя.

— Абсолютно никаква. Решението не е взето в Хатисбърг. Ако си спомняш, Секънд Стейт Банк се продаде на дявола.

— Това е безсмислено.

— Съгласен съм.

— Така ще ни принудите да обявим фалит, а банката няма да получи нищо.

— С изключение на онази ферма, да.

— Значи ще вземете фермата?

— Някой ще го направи. Надявам се да не съм аз.

— Ще бъде умно от твоя страна да не си ти, Хъфи. Защото може да има убийство.

— Да се надяваме, че жертвата ще бъде старият Пръцхед.

— Ти в офиса ли си?

— Да, и съм заключил вратата.

— Уес е в центъра. Ще бъде при теб след петнайсет минути. Отключи вратата.

— А, не — каза Хъфи.

Петнайсет минути по-късно Уес нахлу в офиса на Хъфи, почервенял от гняв и готов да удуши някого.

— Къде е Пръцхед? — попита той.

Хъфи скочи зад бюрото си и вдигна ръце във въздуха.

— Успокой се, Уес.

— Къде е Пръцхед?! — настоя Уес.

— Точно в момента е в колата си на път към някаква спешна среща, която изникна преди десет минути. Седни, Уес.

Уес си пое дълбоко дъх, после се отпусна на един стол. Хъфи го изгледа продължително, преди да седне зад бюрото си.

— Той не е виновен, Уес — каза Хъфи. — Технически погледнато, този кредит трябваше да се върне преди почти две години. Можеше да ви притисне още преди месеци, но не го направи. Знам, че не го харесваш. И аз не го харесвам. И собствената му жена не го харесва. Но той беше много търпелив. Решението не е взето тук, а в централния офис.

— Дай ми име на някого в централния офис.

Хъфи побутна към него едно писмо, получено по факса. Писмото беше адресирано до семейство Пейтън, на официална бланка на Ню Виста Банк, и беше подписано от заместник–директора мистър Ф. Патерсън Дювал.

— Пристигна преди трийсет минути — обясни Хъфи. — Не познавам мистър Дювал. Два пъти звънях в офиса му, но той беше във важна среща. Сигурен съм, че срещата ще продължи, докато не спрем да го търсим. Няма смисъл да си губим времето, Уес.

В писмото се настояваше за изплащане на дълга в пълния му размер — 414 656 долара и 22 цента, като всеки ден се трупаше лихва от 83 долара и 50 цента. Според условията на договора и настоящото писмо семейство Пейтън разполагаха с четирийсет и осем часа, за да изплатят тази сума, в противен случай щяха да последват процедури за събиране на дълга и запор върху материални активи. Естествено, съдебните разходи и хонорарите на адвокатите също щяха да бъдат добавени към дължимата сума.