Робин Кук - Допустим риск

Ким се поотпусна и усети, че вече не я мъчи леката тревога, обзела я днес следобед, когато бе дошла в къщата. Знаеше, че има много причини за нея, но основната бе внезапната молба на Едуард да спят отделно. Макар и сега да я разбираше по-добре, отколкото в мига, когато Едуард за пръв път бе отворил дума за това, Ким пак се чувстваше разочарована и притеснена.

Остави дневника на Елизабет и стана от леглото. Котката се размърда, примижа недоволно и отново се сви на кълбо. Ким си обу набързо пантофите и отиде в стаята на Едуард. Вратата беше открехната, вътре още светеше. Ким влезе, но веднага бе посрещната от гърленото ръмжене на Бафър. Тя също му се озъби — неблагодарното псе и ставаше все по-несимпатично.

— Какво има?

Едуард се беше облегнал на възглавниците, заобиколен отвсякъде с чертежи.

— Мъчно ми е за теб — пророни младата жена. — Сигурен ли си, че наистина искаш да спим отделно? Самотно ми е, пък и, меко казано, не е особено романтично.

Едуард и махна да дойде при него. Събра разхвърляните листове и потупа леглото до себе си.

— Извинявай — рече и. — Аз съм виновен. Поемам цялата отговорност. Но продължавам да мисля, че поне на първо време така е по-добре. Напрегнат съм като опъната до скъсване тетива. Както видя, изтървах си нервите и пред Стантън.

Тя кимна, вторачена в дланите си, отпуснати върху скута и. Едуард се пресегна и я хвана за брадичката.

— Добре ли си?

Младата жена кимна отново, но се мъчеше как ли не да потисне огорчението си. Опитваше се да се убеди, че сигурно е от преумората.

— Денят беше тежък — каза Едуард.

— Да, но съм и малко притеснена.

— Защо?

— И аз не знам — призна си Ким. — Вероятно заради онова, което е ставало в тази къща — все пак се е случило именно тук. Така и не мога да забравя, че с Елизабет сме една кръв. А и усещам присъствието и.

— Капнала си от умора — напомни и Едуард. — Когато човек е уморен, въображението му се развихря. Пък и сме на ново място, това малко или повече също те изнервя. В края на краищата навикът е наша втора природа, нали така?

— Сигурно и това си казва думата — съгласи се Ким, — но има и друго.

— Само не ми се прави на много суеверна — засмя се Едуард. — И не ми казвай, че вярваш в духове.

— Никога не съм вярвала в призраци и духове, сега обаче не съм толкова убедена, че те не съществуват.

— Сериозно ли говориш?

Ким се засмя, развеселена от изопнатата му физиономия.

— Разбира се, че не — отвърна тя. — Не вярвам в призраци, но вече имам друго мнение за свръхестественото. Сетя ли се как намерих дневника на Елизабет, тръпки ме побиват. Окачих портрета и и веднага след това, кой знае защо, краката сякаш сами ме поведоха към замъка. И там изобщо не се наложи да търся дълго. Дневникът се оказа в първия сандък, който отворих.

— Хората започват да вярват в свръхестественото само защото са дошли в Салем — засмя се и Едуард. — Всичко е заради лова на вещици. Но нямам нищо против, ако си си втълпила, че някаква тайнствена сила те е тласнала към замъка. Само не искай от мен и аз да си втълпявам същото.

— А как иначе да си обясня станалото? — възкликна разпалено младата жена. — Цели трийсет часа, че и повече рових из архива — рових до безсъзнание и не намерих нищо! А сега изведнъж… Кое ме накара да надзърна тъкмо в този сандък?

— Добре де, така да бъде — съгласи се Едуард, за да я накара да се успокои. — Нямам намерение да те разубеждавам. Стига си се палила! С теб съм.

Целунаха се за „лека нощ“, после Ким остави Едуард с чертежите и излезе. След като затвори вратата на стаята, се озова в лунния светлик, струящ през прозореца на банята. Виждаше надвисналата черна грамада на замъка, очертан върху нощното небе. Потрепери — гледката и напомняше класическите филми за Дракула, хвърляли я в ужас като малка.

Слезе по тъмното стълбище, което завиваше на сто и осемдесет градуса, и си запроправя път между празните кашони, с които бе задръстено антрето. Отиде в хола и погледна портрета на Елизабет. Дори в тъмното и се стори, че зелените очи от картината хипнотично сияят, сякаш озарени от вътрешна светлина. — Какво се опитваш да ми кажеш? — пророни Ким. Още в мига, в който бе погледнала изображението, отново я плисна усещането, че Елизабет се мъчи да и съобщи нещо и че съобщението — каквото и да е то, — не се съдържа в дневника — той трябваше само да я насърчи да не се отказва и да продължи издирването.

В този миг Ким забеляза с крайчеца на окото някакво движение и възкликна приглушено — сърцето и забумтя лудешки. Вдигна инстинктивно ръце, за да се предпази, но бързо ги свали — видя, че котката просто е скочила на масичката. Подпря се за миг, притиснала длан до гърдите си. Беше потресена от собствената си уплаха — явно се бе залъгвала, скритото напрежение продължаваше да я държи.