Робин Кук - Допустим риск

Отстъпи крачка назад и се обърна с лице към камината. Беше изумена колко реалистично изглежда жената върху портрета. На по-силно осветление рисунката беше и се сторила донякъде примитивна. Но в следобедния сумрак на къщата въздействието беше съвсем различно. Зелените очи на Елизабет блестяха в здрача и сякаш я пронизваха високомерно.

Няколко мига Ким стоя като омагьосана насред стаята, втренчена в портрета — имаше чувството, че се оглежда в огледало. Взряна в очите на Елизабет, усети още по-остро, че жената сякаш се опитва да я предупреди за нещо. Ким настръхна и се огледа, напрегнала слух — толкова силно и се стори невидимото присъствие, но всичко наоколо беше притихнало.

Тайнственото усещане, струящо от портрета, накара Ким да отиде в замъка. Забравила купищата кашони, които трябва да разопакова, забравила и за дългите безплодни часове сред семейния архив, тя хукна към другата сграда, тласкана от някаква неудържима сила. Портретът на Елизабет отново бе запалил у нея страстта да разгадае час по-скоро тайната на необикновената си предшественица.

Сякаш водена от свръхестествена сила, тя изкачи стълбите и забърза към тавана. Без изобщо да се колебае и да губи време в отваряне на капандурите, тръгна право към стария корабен сандък, когото отначало бе помислила за ракла. Вдигна капака — обичайната камара документи, пликове и счетоводни книги.

В първата бяха описани инвентарът и запасите на някакъв кораб. Датата беше 1862 година. Точно под нея имаше по-голям тефтер с грубо изработена подвързия, към който беше привързано писмо. Ким преглътна — получател на писмото беше Роналд Стюарт.

Бръкна в сандъка и извади тефтера. Нетърпеливо развърза връвта, разкъса плика и извади писмото. Спомни си колко внимателно архиварките в „Харвард“ са докосвали писмото на Мадър и се постара да бъде също толкова предпазлива. Пожълтялата от времето хартия се разгъна трудно. Писмото представляваше къса бележка. Ким погледна датата, която донякъде я разочарова — беше от XVIII век.

16 април 1726 г. Бостън

Драги ми татко, в отговор на запитването ти смятам, че е само в интерес на семейството и на предприятието да не настояваш да пренесем гроба на мама в семейното гробище, понеже исканото за това разрешение ще породи брожения в град Салем и ще накара всички да си спомнят цялата история, интереса към която ти си потушил с толкова много мъки и усилия.

Ким сгъна бавно бележката и я върна в плика. Трийсет и четири години след лова на вещици Роналд и синът му още са се притеснявали семейството да не пострада. Младата жена насочи поглед към тефтера, чиито корици вече се разпадаха, и го затвори, но предната корица се откъсна в ръката и. Сърцето на Ким забумтя лудешки. Върху първия лист пишеше

„Книга на Елизабет Фланаган, декември 1678 година“.

Разлисти предпазливо тефтера. Господи, това беше дневникът на Елизабет!

Стисна с две ръце кориците и цяла разтреперана забърза към една от капандурите, където светлината беше по-силна. Започна отзад напред. Скоро забеляза, че много от страниците са празни. Дневникът свършваше много преди времето, което я интересуваше: последната дата беше 26 февруари 1692 година, петък.

Този студ няма край. Още сняг и днес. Сега река, Улстън е покрита с дебел лед, откъм страната на Ройъл Сайд ще издържи и човек. Чувствам се много потисната. Някаква болест е отслабила духа ми с жестоки пристъпи и гърчове, за каквито ми разправят Сара и Джонатан и каквито съм виждала при клетите Ребека, Мери и Джоана — такъв пристъп получи и Ан Пътнам при своето гостуване.

Какво ли съм съгрешила пред Всевишния, та Той наказва с такива мъки вярната си рабиня. Нямам спомен от пристъпите, освен че виждам цветове, които сега ме плашат, и чувам странни звуци сякаш не от този свят, а също така ми се струва, че ще изпадна в несвяст. Ненадейно идвам на себе си, колкото да видя, че съм се проснала на пода, където съм се гърчела и съм бръщолевела несвързано-поне така твърдят свидните ми рожби Сара и Джонатан, които, хвала на Бога, все още не са засегнати. Колко ми се иска Роналд да е тук, а не в открито море. Тези мъки почнаха след закупуването на парцела Нортфийлдс и гнъсната свада със семейството на Томас Пътнам. Доктор Григс е озадачен и безуспешно ми дава слабителни. Каква сурова зима, какви мъки за всички. Страхувам се за Йов, който е толкова непорочен, страхувам се Господ да не ме прибере при Себе си, преди да съм довършила своето дело. Стремя се да върша благословена от Бога работа по тези земи и да помогна на енорията, като пека ръжен хляб, та да пестим запасите, оскъдни заради суровото време и слабата реколта, а също на бегълците, потърсили убежище от набезите на индианците на север, които насърчавам братята да приемат в домовете си като свое семейство, както аз сторих с Ребека Шийф и Мери Рутс. Уча по-големите деца как да правят кукли, за да притъпя страданията им на сираци, понеже Господ ги е поверил на нашите грижи. Всяка вечер, преди да заспя, се моля Роналд да се прибере час по-скоро, та преди да се е пукнала пролетта, да ни помогне в нашите неописуеми мъки.