Робин Кук - Допустим риск

— Не забърквай и нея! — изръмжа Едуард.

Стантън явно усети, че е прекалил, защото начаса подхвана с по-примирителен тон:

— Добре де, нека поговорим по-спокойно — рече той и вдигна ръце, сякаш се предаваше. — Не си криви душата, признай, че ти предлагам нещо разумно. Трябва да имам поне най-обща представа какво смяташ да правиш в тази твоя позлатена лаборатория, за да предвидя какви пари ще ни бъдат нужни и да ги осигуря.

Едуард въздъхна шумно — личеше си, че вече не е толкова напрегнат.

— Едно е да ме питаш какво ще правим в лабораторията, съвсем друго — да нахълтваш тук и да настояваш да ти посоча дата, когато да представим за одобрение лекарството.

— Извинявай, трябваше да съм по-тактичен — отстъпи приятелят му. — Кажи сега как го виждаш този твой план за атака.

— Веднага щом стане възможно, ще се постараем да разберем всичко за лекарството — поясни ученият. — Първо трябва да довършим химическите изследвания, после сме длъжни да започнем контролните биологични изследвания, за да разберем как лекарството се усвоява и да изясним токсичността. Токсикологичните изследвания трябва да се направят и „ин витро“, и „ин виво“ върху отделни клетки, върху групи от клетки и цели организми. Ще започнем с вирусите, после ще преминем към бактериите и накрая ще направим опити с висши животни. Освен това на молекулярно равнище трябва да определим връзките и начините на реакция. Трябва да проведем изследвания при всякакви температури и „рН“. Едва след това можем да подадем документи в Службата по лекарствени средства — и чак тогава можем да мислим за клиничната фаза.

— Майко мила! — простена Стантън. — Свят ми се зави. Че то ще отидат няколко десетилетия, докато стигнем до този етап! Ужас.

— Няма да са десетилетия — възрази ученият. — Но все пак ще са години. Вече те предупредих. Същевременно ти обещах да стане много по-бързо от дванайсет години, обичайния период за разработването на ново лекарство.

— Може би шест години?

— Не мога да ти кажа, докато не започнем работа и не получим поне някакви данни. Единственото, което съм в състояние да ти обещая, е, че ще бъде повече от три и по малко от дванайсет години.

— А има ли някакъв шанс да е три години? — не мирясваше Стантън.

— Би било истинско чудо — призна Едуард. — Но е възможно. Има обаче още нещо, което трябва да отчитаме. Сега по лабораторията пръснахме много капитал. Почнем ли работа, разходите ще намалеят значително.

— Дано — врътна глава приятелят му. — Но се съмнявам. Не след дълго ще плащаме баснословните заплати, които си обещал на твоите хора.

— Нямах друг избор, ако исках да привлечем най-добрите — рече ученият. — Пък и предпочитам да даваме по високи заплати, отколкото повече дялове.

— Дяловете няма да струват и пукната пара, ако се разорим!

— Да де, но ние вече сме с едни гърди пред другите — възрази Едуард. — Повечето биотехнологични и фармацевтични фирми започват на голо, без да разполагат с лекарство. А ние вече го имаме.

— Знам, знам — изпъшка Стантън. — Но пак ме е страх. Никога досега не съм влагал всичките си пари във фирма, която да ги е харчила толкова бързо.

— Вложил си ги разумно — продължи да го убеждава ученият. — И двамата ще станем милиардери. „Ултра“ наистина е лекарство, което няма цена, сигурен съм. Хайде, ела да ти покажа лабораторията. Това ще ти вдъхне увереност.

Ким въздъхна от облекчение, докато гледаше как двамата мъже вървят към лабораторията. Стантън дори беше прегърнал през рамо Едуард.

Щом излязоха, младата жена огледа стаята. За нейна изненада мислите и не бяха насочени към невероятната бъркотия, предизвикана от местенето. Внезапно Ким усети остро нечие присъствие — отново я обзе чувството, че Елизабет сякаш е тук и иска да и каже нещо. Разбира се, колкото и да се ослушваше, чу само тишината, изпълнила пространството наоколо. И въпреки всичко както никога дотогава долови със сърцето си, че носи в себе си нещичко от Елизабет. Сега тя щеше да живее в къщата, била дом и за нея.

Тези вълнения доста я разтревожиха, макар и да не разбираше защо. В съзнанието и се мярна странната мисъл, че Елизабет бърза да и съобщи нещо много важно.

Загърбила някои далеч по-неотложни задачи, Ким се зае да разопакова припряно току-що реставрирания портрет на Елизабет, за да го окачи над камината. След боядисването петното, останало от рамката, не личеше. Наложи се Ким да налучква мястото — държеше на всяка цена картината да е точно там, където бе висяла цели триста години.