Робин Кук - Допустим риск

Днес се запознах във всекидневната ни с г-н Роналд Стюарт, предложил да ми стане съпруг. По-възрастен е, отколкото предполагах, и има невръстна дъщеричка от предишната си жена, отнесена от едрата шарка. Както личи, е свестен човек, силен духом и телом, макар и да ми се видя малко холеричен, щом научи, че преди две нощи семейство Полк, нашите съседи откъм северната страна, са били нападнати. Настоява да не отлагаме и с ден изпълнението на общите ни намерения.

Ким се почувства малко гузна, отгърна дневника на 1690 година. Елизабет пишеше, че в Бостън върлувала шарка, а червенокожите диваци нападали семейства на някакви си седемдесет-осемдесет километра северно от Салем. Младата жена поклати ужасено глава. Трудно и беше да си представи колко тежък и изнурителен е бил животът в онези времена.

Вратата се затръшна и Ким трепна уплашена. Вдигна поглед — Едуард и Стантън се връщаха от лабораторията, чието строителство и оборудване щяха да приключат всеки момент. Едуард носеше някакви чертежи.

— Тук е точно толкова разхвърляно, както когато излязох — измърмори той и затърси с очи къде да остави плановете. — Какво си правила през цялото това време, Ким?

— Провървя ми страхотно — отвърна тя развълнувано. Изтласка назад стола и протегна напред тефтера. — Намерих дневника на Елизабет!

— Тук, в къщата! — изуми се той.

— Не, в замъка.

— Не беше зле първо да подредиш багажа, пък после да се занимаваш с архиварство — сопна се мъжът. — Разполагаш с цял месец, през който ще се ровиш из документите.

— Натъкнах се на нещо, от което дори ти ще ахнеш — продължи Ким, без да обръща внимание на подмятанията му. Отвори внимателно дневника на последната бележка. Подаде тефтера на Едуард и като посочи мястото, зачака. Лицето и грееше победоносно.

Едуард остави плановете върху масичката, където бе седяла и Ким. Докато четеше пожълтелите страници, обидата върху лицето му отстъпи място на изненада и интерес.

— Права си — рече възхитен и подаде дневника на Стантън. — От това ще излезе страхотен увод за статията, която смятам да напиша — ще я посветя на научното обяснение за пристъпите, от които са страдали така наречените салемски вещици, и ще я поместя в списание „Сайънс“ или „Нейчър“ — подхвана Едуард. — По-добро въведение от това — здраве му кажи! Елизабет дори споменава изрично, че са яли ръжен хляб. Описала е и халюцинациите. Ще включа тези записки от нейния дневник и ще ги подкрепя с резултатите от масовата спектрография на пробите, взети от мозъка и. Чиста работа!

— Няма да пишеш никаква статия, докато не бъдем сигурни за патента — настоя Стантън. — Няма да рискуваме, така че се забавлявай само с колегите си от изследователския екип.

— Разбира се, че няма да избързвам — увери го ученият. — Ти за какъв ме мислиш! Не съм чак такъв смотаняк!

— Ти каза, че ще пускаш разни статии, не аз — укори го другият мъж.

Ким взе дневника от братовчед си и показа на Едуард мястото, където Елизабет описваше как е учила другите да майсторят кукли. Попита го дали това според него е важно.

— Във връзка с липсващото доказателство ли?

Тя кимна.

— Трудно ми е да кажа — вдигна рамене Едуард. — Но е съмнително… Знаеш ли, умирам от глад. Стантън, ти гладен ли си? Има ли нещо за хапване?

— Аз винаги съм гладен — ухили се приятелят му.

— Е, Ким, какво ще кажеш? — подкани пак Едуард. — Ще ни приготвиш ли нещо? Ние със Стантън имаме да работим още доста.

— Не съм готова за гости — възропта Ким — не бе успяла дори да надзърне в кухнята.

— Ами тогава поръчай храна от някой ресторант — предложи Едуард и започна да разгъва чертежите. — Не сме придирчиви.

— Не говори и от мое име — засмя се Стантън.

— Бих могла да направя спагети — предложи Ким и прехвърли наум необходимите продукти.

Единствената що-годе подредена стая беше трапезарията, където навремето се бе помещавала старата кухня и където вече бяха сложени масата и столовете.

— На драго сърце ще хапна спагети — одобри Едуард, сетне помоли Стантън да подържи краищата на чертежите, докато ги затисне с книги.

Ким въздъхна от облекчение и се пъхна между чистите чаршафи — това беше първата нощ, когато щеше да спи в къщата в имението. Не бе подгънала крак от мига, в който беше влязла в кухнята. Чакаше я още много работа, но къщата, общо взето, сега бе по-подредена. Тя взе от нощното шкафче дневника на Елизабет. Смяташе да почете още малко от него, но след като си легна, изведнъж чу звуците, огласили мрака — гръмката симфония на нощните насекоми и жабите из мочурищата и нивите наоколо. Откъм гората се обади сова. Старата къща поскърцваше, излъчвайки топлината, която бе погълнала през деня. Полъхът на ветреца откъм река Денвър долиташе като приглушен стон.