Ридли Пиърсън - Смъртоносна гледка

— Чувствам се страхотно — отвърна той вместо нея.

Единият й клепач леко се повдигна. После се ококори. Очната й ябълка се въртеше във всички посоки. Клепачът отново се притвори, после измъчено се надигна.

Момичето огледа обстановката с едно око и се опита да се намести в стола. Лявата й гърда изскочи от прикритието на роклята. Тя сведе поглед надолу; от устата й се проточи лига, плъзна се по разголената й плът и потъна в цепката между гърдите й.

— Упс! — рече той и се изкиска заедно с нея. Познатото дразнещо подобие на смях. — Хей, ама какво става с ръцете ми? — занарежда той нейните реплики. — Нищичко не усещам.

— Не е ли така? — попита я той. — Вцепенена като от новокаин. Добрата новина е, че няма да искаш да си спомняш нищо от това. Добра и за двама ни. Нито пък ще усетиш нещо, но загубата си е за твоя сметка. — Той сложи длан върху чатала си и го разтърка, като същински рапър. — Стария Макс няма търпение да се запознае с теб.

Видът му сигурно я бе уплашил до известна степен — той беше едър кучи син с твърде много коса, която нямаше навика да сресва често.

Чакаше отговора й, но получи единствено примигването на окото й.

Преправи гласа си с една октава по-високо, за да я имитира по-добре:

— Обичам да се забав-ляяя-вам.

— Щом искаш, ще се забавляваме — каза той.

Привидно изпълняваше платена поръчка, ала имаше скрити подбуди, възнамеряваше да я използва и за лични нужди. Ако беше някоя грозотия, досега да е събрал исканите сведения и да е приключил с нея. Но тя беше толкова млада, такава красавица, а кетаминовият коктейл така или иначе щеше да заличи тези безценни часове от съзнанието й. Той умееше да оцелява във всякакви ситуации и знаеше, че нищо не бива да се прахосва, а всяка предоставена възможност трябва да се използва докрай.

— Ами какво чакаме тогава? — попита гласът зад кадър.

Здравото й око гледаше втренчено в печката, сякаш го бе забравила, но това изобщо не го разтревожи. Човек не забравя така лесно исполин като него. Просто избира да не му обръща внимание. Но и това нямаше да продължи дълго. Стария Макс вече беше нащрек.

По тавана пробяга лъч светлина и се спусна надолу по стената като призрак. Отвън се разнесе шум от автомобилен двигател. Вратата на хижата се отвори и в помещението нахлу леден въздух, който накара и двамата да обърнат глави едновременно.

— Чудно — каза посетителят, щом забеляза настръхналата й от студа разголена гръд, и хлопна вратата зад себе си.

— Кой си ти? — попита наум вместо нея мъжът.

— Той е човекът, на когото трябва да благодариш за това — сам си отговори той безмълвно.

Посетителят бе облечен като продавач на обувки. Съблече якето си — черен велур, осеян със ситни капчици разтопен сняг — и пристъпи навътре. Изглеждаше впечатляващо добре, ала лицето му бе неразгадаемо. Нищо чудно да е бил футболен защитник в гимназията или питчър 6 6 Играч, който подава топката. — Б.пр. в университета. Беше от онзи тип мъже, които нямат нужда да дрогират някое момиче, за да им се отвори парашутът.

— Стига си тананикал — каза той.

Огромният мъжага млъкна и се отдръпна встрани. Можеше да повали новодошлия с една ръка, ако пожелаеше, но нямаше да го направи. И двамата го знаеха.

Посетителят пристъпи към печката и протегна ръце, за да ги стопли.

— Кайра, кажи ми дали ме чуваш и разбираш?

— Познавам ли те? — Говореше едва разбираемо. Това бяха първите й думи от напускането на бара насам. — Помогни ми…

— Ще ти помогна. Но първо трябва ти да ми помогнеш. Става ли? — Той изчака. — Ще приема мълчанието ги за съгласие. — Посетителят погледна през рамо и здравенякът му подаде спринцовката от кухненската маса.

— Ти работиш във ветеринарната клиника в Сън Вали — каза той.

— Познавам… ли… те? — повтори тя.

— Ти си секретарката на Марк Ейкър.

— Асистентка. Откъде знаеш… това?

Треперенето на гласа й накара здравеняка да я погледне с други очи. Тя изведнъж му се стори толкова млада и по детински наивна. Просто едно бебче в шаферска рокля.

— Разкажи ми за овцете.

— Какви овце? Кои овце?

— Овцете. Болните овце. Защо овцете са толкова болни?

— Ще се забавляваме ли, или ще си рецитираме детски стихчета? — Тя дрезгаво се изсмя.

— Какво им има на овцете? — попита посетителят. — Какво, според твоя шеф, не е наред с овцете?

— Какви овце? — обади се гласът в главата му. Тя не каза нищо, очевидно беше изгубила съзнание и главата й бе клюмнала на една страна. — Ама нали щяхме да се забавляваме? — чудеше се здравенякът.