Джон Гришам - Изнудването

— Основната дейност на вашата фирма е кражбата на документи, така ли?

— По-скоро индустриален шпионаж. Правим го непрекъснато и сме доста добри.

— Тогава изнудвайте някой друг.

— Не. Искаме само теб, Кайл. Помисли малко. Получаваш работата, за която винаги си мечтал, и то срещу страхотна заплата. Живееш с динамичното темпо на големия град. През първите няколко години се опитват да те съсипят от бачкане, но ти плащат подобаващо. На трийсет ставаш старши адвокат и печелиш по четиристотин бона годишно. Имаш апартамент в Сохо. Вила в Хамптън. Порше. Обкръжен си с интелигентни приятели, еднакво преуспели и богати като теб. Един ден съдебното дело приключва. Ние изчезваме. В Питсбърг давността на престъплението изтича. Видеозаписът най-накрая е забравен, а когато навършиш трийсет и две-три, ти предлагат да станеш пълноправен съдружник в „Скъли и Пършинг“. Заплатата ти достига един или два милиона годишно. Вече си на върха на успеха. Предстои ти блестяща кариера. Животът е прекрасен. Никой няма да разбере, че някога си предавал информация.

Главоболието от последните няколко часа изведнъж се изостри и прониза челото му. Кайл се отпусна на леглото и разтри слепоочията си. Затвори очи и в мрака успя да отвърне:

— Виж, Бени. Знам, че не ти пука за морал, етика и подобни неща, но при мен е различно. Как очакваш да живея нормално, ако предам доверието на фирмата и нейните клиенти? Лоялността е най-ценното качество на всеки адвокат. Научих го от баща ми още като тийнейджър.

— Интересува ни единствено как да се доберем до информацията. Не се замисляме особено за моралната страна на нещата.

— И аз останах с такова впечатление.

— Нуждая се от обещание, Кайл. Трябва ми думата ти.

— Имаш ли аспирин?

— Не. Договорихме ли се, Кайл?

— А хапче против главоболие?

— Не.

— Носиш ли пистолет?

— В сакото ми е.

— Ще ми го дадеш ли?

Измина цяла минута в пълно мълчание. Райт не свали очи от Кайл, който седеше напълно неподвижен и притискаше леко пръсти към челото си. После Кайл бавно се изправи и прошепна:

— Колко дълго ще останем тук?

— Имам още доста въпроси.

— Опасявах се, че е така. Не мога да продължа. Главата ми ще се пръсне.

— Няма значение, Кайл. Ще спрем дотук, ако кажеш. Но се нуждая от твоя отговор. Стигнахме ли до окончателно споразумение?

— Имам ли изобщо избор?

— Не мисля, че имаш.

— Нито пък аз.

— Е?

— Щом нямам избор, трябва да приема.

— Чудесно. Мъдро решение, Кайл.

— Много благодаря.

Райт стана и се протегна, сякаш още един дълъг ден в офиса най-после бе свършил. Подреди няколко листа, изключи видеокамерата и затвори лаптопа.

— Искаш ли да си починеш, Кайл?

— Да.

— Наели сме няколко стаи. Поспи малко, ако желаеш. Може да продължим утре.

— Вече е утре.

Райт отиде до вратата. Отвори я и Кайл го последва навън. Двамата тръгнаха по коридора и влязоха в стая 222. Помещението, което допреди малко бе служило за команден център на ФБР, отново приличаше на обикновена хотелска стая за 89 долара на нощ. Гинярд, Плант и другите самозвани агенти си бяха отишли отдавна, отнасяйки със себе си всичко — папки, компютри, увеличени снимки, стойки за камера, куфарчета, кутии и сгъваеми маси. Леглото отново се намираше в средата на стаята, безупречно оправено.

— Да те събудя ли след няколко часа? — попита любезно Райт.

— Не. Просто ме остави на мира.

— Ще бъда в другия край на коридора.

Когато остана сам, Кайл се мушна под завивките, изгаси лампата и потъна в дълбок сън.

Противно на намеренията си Кайл се събуди няколко часа по-късно. Отчаяно му се искаше да заспи завинаги — да се унесе и да потъне в забрава. Лежеше на твърдо легло в топла мрачна стая и за миг не бе сигурен къде се намира или как се е озовал там. Главата продължаваше да го боли, а устата му беше пресъхнала. Скоро обаче кошмарът се завърна и той изпита внезапното желание да побегне навън, откъдето можеше да погледне хотела и да се увери, че срещата с инспектор Райт никога не се е състояла. Нуждаеше се от глътка чист въздух и човек, с когото да поговори.

Кайл се измъкна от стаята, тръгна на пръсти по коридора и слезе по стълбите. Във фоайето имаше няколко търговци, които пиеха кафе и разговаряха припряно, нетърпеливи да започнат работния ден. Слънцето бе изгряло и вече не валеше сняг. Въздухът навън беше студен и пронизващ. Кайл си пое дълбоко дъх, сякаш се задушаваше. Стигна до джипа, запали мотора, включи отоплението и изчака ледът върху предното стъкло да се стопи.