Джон Гришам - Изнудването

Още преди месеци двамата се бяха врекли в пълна вярност. Щом се увери, че Кайл не й е изневерил, Оливия поомекна. Историята, измисляна от него с часове, звучеше по следния начин: Той започнал да се колебае сериозно дали да се посвети на общественополезна дейност, вместо да приеме предложението на голямата адвокатска фирма. Не възнамерявал да превръща този тип работа в своя кариера и затова се чудел дали изобщо да се занимава с това. И бездруго накрая щял да попадне в Ню Йорк. Защо да отлага неизбежното? И тъй нататък. След баскетболния мач миналата нощ Кайл осъзнал, че трябва да вземе окончателно решение. Изключил телефона си и незнайно защо поел на изток по магистрала 1. Подминал Ню Лондон и стигнал чак до Роуд Айланд. Загубил представа за времето. След полунощ снеговалежът се засилил и той намерил евтин мотел, където подремнал няколко часа.

Бил променил мнението си. Искал да работи за „Скъли и Пършинг“ в Ню Йорк.

Той изтърси всичко това, докато двамата обядваха в „Грила“. Оливия го изслуша с известна доза съмнение, но не го прекъсна. Изглежда, повярва на историята от миналата нощ, но се отнесе скептично към внезапната промяна в професионалните му планове.

— Шегуваш се, нали? — каза тя, когато Кайл свърши разказа си.

— Разбери, не ми е лесно — отвърна отбранително той. Не очакваше разговорът да е приятен.

— Но ти си олицетворение на човечността! Копнееш да работиш в полза на обществото!

— Знам, знам. Чувствам се като двуличник.

— И наистина си такъв. Продал си се. Като останалите студенти по право.

— Моля те, говори по-тихо — прикани я Кайл и се огледа наоколо. — Да не правим сцени.

Оливия снижи глас, но не и вежди.

— Самият си го казвал стотици пъти, Кайл. Всички започваме да учим право с идеята да вършим добро, да помагаме на другите и да се борим срещу несправедливостта. Но в един момент се продаваме, съблазнени от големите пари. Превръщаме се в корпоративни уличници. Такива бяха думите ти.

— Звучат ми познато.

— Не мога да повярвам.

Двамата опитаха от храната, но определено не им беше до ядене.

— Разполагаме с цели трийсет години да трупаме пари — продължи тя. — Защо да не отделим няколко в полза на нуждаещите се?

Кайл се печеше на бавен огън.

— Знам, знам — промърмори вяло той. — Но моментът е важен. Не съм сигурен, че „Скъли и Пършинг“ ще ме изчакат.

Поредната лъжа, но на кого му пукаше? Така или иначе, бе започнал. Защо да спира?

— О, стига. Можеш да получиш работа във всяка юридическа компания в страната. Независимо дали сега или след пет години.

— Не съм убеден. Пазарът на труда се затяга. Големите фирми заплашват със съкращения.

Оливия избута чинията, кръстоса ръце и бавно поклати глава.

— Не ти вярвам — заяви тя.

В този миг Кайл сам не си вярваше, но беше важно отсега нататък да създава впечатлението, че внимателно е обмислил възможностите, преди да вземе окончателно решение. С други думи, трябваше да пробута историята си. А Оливия беше първото изпитание. Следваха приятелите и най-близките му преподаватели от университета. След като изрепетираше сцената няколко пъти и усъвършенстваше лъжите си, щеше да събере куража да посети баща си, за да му съобщи новината, което би довело до грозен скандал. Джон Макавой нямаше да понесе мисълта, че синът му ще работи за една от големите корпорации на Уолстрийт.

Но опитите на Кайл да пробута историята на Оливия не постигнаха желания ефект. Двамата си размениха няколко остри реплики, забравиха за обяда и си тръгнаха поотделно. Разделиха се без целувка за довиждане, без прегръдка или уговорка да се чуят по-късно. Кайл прекара един час в редакцията на „Правен журнал“. След това излезе неохотно от офиса и пое обратно към хотела.

Стаята изглеждаше почти непроменена. Видеокамерата и лаптопът бяха изчезнали. Нямаше следа, от каквато и да е техника, но Кайл не се съмняваше, че всяка дума ще бъде записана. Той видя ниската сгъваема маса, която бе преместена по-близо до прозорците. До нея стояха същите столове. Оскъдно обзаведеното помещение напомняше полицейска стая за разпити, скрита дълбоко в някое подземие.

Главоболието се завърна.

Кайл хвърли визитката на Гинярд върху масата и заяви любезно:

— Моля те, кажи на това копеле да престане да ходи по петите ми.

— Просто сме любопитни, Кайл.

— Няма да позволя да ме следите. Ясно ли е?

Бени се подсмихна саркастично.

— Развалям сделката, Бени. Не желая някакви тъпаци да дебнат всеки мой ход. Забрави за камерите, подслушвателните устройства, скритите микрофони и ровенето в електронната ми поща. Чуваш ли? Няма да вървя по нюйоркските улици и да се чудя кой е зад гърба ми. Няма да говоря по телефона и да се страхувам, че някой нещастник може да подслушва. Ти вече съсипа живота ми, Бени. Заслужавам поне малко лично пространство.