Тес Геритсън - Гравитация

Джак огледа още веднъж рампата, за да се увери, че всички от екипа му са в готовност. Другият лекар от спешно отделение — доктор Ана Слезак, бе застанала точно до него, мрачно и войнствено настроена. Останалите им помощници бяха четири сестри, един санитар и един твърде уплашен стажант. Завършил само преди месец медицинското училище, стажантът беше най-зеленият член в екипа на „Бърза помощ“ и на всичкото отгоре беше безнадеждно непохватен. „Тоя е само за психиатър“ — помисли си Джак.

Линейката направи завой на рампата и даде назад, сирената спря воя си. Джак рязко отвори задната й врата и видя първия си пациент — млада жена, главата и вратът й бяха обездвижени с шина. Русата й коса бе придобила ръждив цвят от кръвта. Щом я издърпаха с носилката от линейката, той успя да види ясно лицето й и по тялото му пробягна ледена тръпка.

— Деби — промълви той.

Тя го погледна, очите й бяха мътни и изглежда не можа да го разпознае.

— Аз съм Джак Макелъм — каза й той.

— О, Джак — каза тя, затвори очи и изстена. — Главата ме боли.

Той леко докосна рамото й и се опита да я успокои.

— Ей сега ще се погрижим за теб, миличка. Само не се тревожи.

Санитарите подкараха количката през летящата врата към операционната зала.

— Познаваш ли я? — попита го Ана.

— Съпругът й е Бил Ханинг. Астронавтът.

— От онези, които сега са горе, в орбиталната станция? — Ана се замисли. — Май ще трябва да проведем един наистина далечен разговор.

— О, няма никакъв проблем да им се обадим, ако се наложи. В Космическия център „Кенеди“ ще ни свържат незабавно.

— Искаш ли аз да я поема? — Това беше един съвсем уместен въпрос. Всички лекари обикновено избягваха да лекуват приятели и близки, просто защото ако познаваш добре пациента на операционната маса, едва ли ще успееш да останеш обективен. Макар той и Деби някога да бяха учили заедно, Джак я възприемаше просто като позната, не и приятелка, така че сега не чувстваше пречки да вземе ролята на неин лекуващ лекар.

— Няма проблеми, ще се справя — каза той и тръгна след количката към операционната. Вече обмисляше предстоящите си действия. Видимо тя имаше повърхностна рана на главата, но първо трябваше да се увери, че няма фрактури по черепа или гръбначния стълб.

Докато сестрите й вземаха кръв за лабораторните изследвания и внимателно разрязаха останалите по нея дрехи, лекарят от линейката набързо съобщи на Джак какво се беше случило.

— Била е може би пета кола в катастрофата. Доколкото може да се каже, блъсната е отзад, завъртяла се е на една страна, после са я ударили още веднъж от страната на шофьора. Нейната врата беше доста намачкана и хлътнала.

— В съзнание ли беше, като я открихте?

— За няколко минути бе обелила очите, но се свести, когато я вкарвахме в линейката. Първо, разбира се, я обездвижихме, целият гръбнак. Кръвното налягане и сърдечната дейност бяха нормални. Явно е една от щастливките. — Колегата му поклати глава. — Да бяхте видял този след нея.

Джак се приближи към количката и се взря в пациентката си. И двете зеници на Деби реагираха на светлина, екстраокуларните движения също бяха нормални. Тя знаеше името си, осъзнаваше къде се намира, но не си спомняше датата. Ориентация втора степен. Това беше достатъчно основателна причина да я приеме за двадесет и четири часово наблюдение.

— Деби, ще те изпратя на рентген — каза й той. — Трябва да сме сигурни, че няма нещо счупено. — Той погледна към сестрата. — Проверете статуса на целия гръбначен стълб, черепа, шийни и гръбначни прешлени. И… — Той млъкна и се заслуша.

Приближаваше воят от сирената на друга линейка.

— Извадете ми снимките възможно най-бързо — разпореди се набързо той и хукна обратно към рампата, където екипът му отново се беше събрал.

Към първата сирена се присъедини втора, макар писъкът й да бе по-слаб и далечен. Джак и Ана се спогледаха разтревожени. Две линейки едновременно?

— Май се очертава една от онези смени — измърмори той.

— Операционната свободна ли е? — попита Ана.

— Да, изпратих пациентката на рентген. — Той пристъпи напред и щом първата линейка спря, с един замах отвори задната й врата.

Този път беше мъж на средна възраст и наднормено тегло, кожата му беше бледа и студена. „Изпада в шок“ — веднага прецени Джак, но не виждаше нито кръв, нито рани.

— Поел е ударите на няколко коли — поясни лекарят от линейката, докато караха пострадалия към операционната. — Когато го извадихме от автомобила му, получи силни болки в гърдите. Ритъмът му беше стабилен, малко тахикардичен, но без дихателно-съдов колапс. Систолата е деветдесет. Дадохме му морфин и нитроглицерин още на място и шест литра кислород за минута.