Тес Геритсън - Гравитация

Той преглътна тежко.

— Давайте дрелката! Аз ще направя дупките. — Той видя слисаните погледи на сестрите и прибави, за да си вдъхне увереност: — Какво толкова! Същото е като дупки в стената, и друг път съм го правил!

Докато сестрите подготвяха току-що обръснатия скалп, Джак навлече операционната престилка, изми ръцете си и сложи ръкавици. Сложи и стерилната маска, при което с удивление установи, че ръцете му не трепереха, макар сърцето му бясно да биеше в гърдите. Той наистина беше пробивал дупки в черепа, макар това да беше преди доста години и то само веднъж, под надзора на неврохирург.

„Нямаш никакво време. Тя умира. Направи го!“

Взе скалпела и направи един прав разрез на скалпа, точно върху лявата слепоочна кост. Кръвта изпълни раната, преля и се застича на струйки. Той я попи с тампоните и обгори разкъсаните и кървящи кръвоносни съдове с коагулатора. Използва специалните скоби, за да отметне и задържи отлепената кожа и направи нов, по-дълбок срез на ципестите външни обвивки на черепа, докато достигна най-вътрешната. Разтвори и нея и оголи черепната повърхност.

Хвана дрелката. Това беше медицински инструмент, задвижван ръчно и изглеждаше твърде архаично, сякаш бе взет от дърводелската работилница на дядо му. Първо използва перфоратора, прилично на извита лопатка свредло, което бе нужно само за да маркира мястото на бъдещата дупка. След това сложи новото — с тъп връх, но с остри режещи повърхности. Пое си дълбоко въздух, положи метала върху костта, натисна и завъртя свредлото. Все по-дълбоко и по-навътре. Към мозъка. Първите капчици пот избиха по челото му. Извършваше тази операция без разрешение от неврохирург, действаше единствено въз основа на собствената си преценка. Дори не знаеше дали е уцелил правилното място.

Изненадващо даже за самия него кръвта бликна с мощен тласък и оплиска престилката, дрехите му и хирургическите постелки.

Едната сестра му подаде леген. Той извади свредлото, подложи съда и се загледа в неотслабващия рубинен поток, който изтичаше от черепа и се събираше в локва с меки отблясъци, която изпълваше дъното на легена. Дупката беше на правилното място. С всяка нова, изтичаща капка кръв, налягането в мозъка на Деби отслабваше.

Той изпусна шумна въздишка и усети как падна напрежението и от неговите плещи, макар да го заболяха мускулите от изтощение.

— Пригответе костния восък — каза той. После остави дрелката и взе изсмукващия катетър.

Една бяла мишка бе увиснала във въздуха, сякаш плуваше в невидимо море. Доктор Ема Уотсън се плъзна към нея, краката й бяха тънки и елегантни, тя приличаше на грациозна подводна танцьорка, а вълнистите тъмнокафяви кичури на косата й се бяха разпилели като божествен ореол. Тя хвана мишката и бавно се завъртя с лице към камерата. В едната си ръка държеше спринцовка с игла.

Кадрите бяха на повече от две години, заснети на борда на совалката „Атлантис“ по време на Транспортна мисия 141, но въпреки това беше един от любимите филми на Гордън Оуби и именно затова си го бе пуснал в обширната аудитория в НАСА. Та кой не би се възхитил на Ема Уотсън? Движенията й бяха сръчни и умели, тя притежаваше онова, което човек можеше да нарече огън. От незабележимия белег над веждата до леко отчупеното ръбче на единия от предните й зъби (спомен от шеметен ски слалом), от цялото й лице струеше радостта на самия триумфиращ живот. Гордън обаче бе привлечен най-вече от нейната интелигентност. Острият й ум бе онова, на което той се възхищаваше. Той бе следил кариерата й в НАСА с интерес, който нямаше нищо общо с факта, че тя беше една действително привлекателна жена.

Като директор на Центъра за подготовка на екипажите, Гордън Оуби притежаваше значителна власт при подбора на всеки екипаж и като такъв, той се стараеше да поддържа безопасна — някои биха я нарекли дори безсърдечна — емоционална дистанция към всичките си астронавти. Самият той бе астронавт, два пъти командир на совалка, още тогава бе познат под прозвището Сфинкса, самовглъбен и загадъчен човек, далеч от ежедневните клюки. Той се чувстваше изключително удобно сред собственото си мълчание и относителната си анонимност. Макар в този момент да седеше сред други висши служители на НАСА, повечето от тях изобщо не подозираха, кой всъщност беше той. Сякаш го бяха сложили в редиците си единствено за цвят. Нещо като филма за Ема — едно привлекателно лице, което да задържа интереса на публиката.

Видеозаписът внезапно свърши и на екрана се появи логото на НАСА — обсипан със звезди син кръг, декориран с няколко елипси на космически орбити и прорязан от яркочервена светкавица. Административният секретар на НАСА, Лерой Корнел, и директорът на Космическия център „Джонсън“, Кен Бланкеншип, пристъпиха към катедрата. Тяхната мисия, макар да звучеше съвсем банално, беше да изпросят пари от скептично настроените конгресмени и сенатори, членове на най-различни комитети и подкомитети, които определяха бюджета на НАСА. Вече втора поредна година НАСА страдаше от опустошителна липса на пари, ето защо напоследък в Космическия център „Джонсън“ цареше доста мрачна атмосфера.