Тес Геритсън - Гравитация

— Аз обаче не мога да кажа, че съм щастлив от това — намеси се Боб Китридж.

Гордън уморено въздъхна и се обърна към командира на совалката.

— Не съм и очаквал да бъдеш.

— Уотсън е част от моя екипаж. Всеки от нас даде всичко от себе си, за да се превърнем в екипа, който сме в момента. Не одобрявам идеята да се разделим точно сега.

— На твоя екип му остават цели три месеца до старта. Това е предостатъчно време да обучите друг астронавт.

— Ще бъде много трудно.

— Нали не искате да ми кажете, че сте неспособен да подготвите нов екип за това време?

Китридж сви устни.

— Онова, което казвам, е, че моят екипаж е вече перфектно действаща единица. Никой от нас няма да се чувства добре, ако Уотсън ни напусне.

Гордън погледна към Ханк.

— Ами екипажът на полет 160? Ванс и останалите?

— От тяхна страна нямаме никакви проблеми. Уотсън ще бъде просто пътник на средната палуба. Ще я доставят на борда на Международната космическа станция заедно с другия полезен товар.

Гордън се замисли. Те все още говореха за възможности, а не за предстоящи действия. Може би Деби Ханинг щеше да се събуди и да оздравее, без да се налага да снемат предсрочно Бил от орбита. Но като всеки друг в НАСА, и Гордън бе обучен да планира и предвижда всяко усложнение, а в главата му гладко да тече списъка с конкретните действия, които трябва да се предприемат, в случай че а) , б) или в) се случеха.

Той погледна към Ууди Елис за окончателно потвърждение. Той кимна с глава.

— Добре — каза Гордън. — Намерете ми Ема Уотсън.

Тя го забеляза в далечния край на болничния коридор. Той разговаряше с Ханк Милар и макар да беше с гръб към нея, облечен в задължителната зелена хирургическа престилка, Ема веднага позна Джак.

Всъщност, в гръб беше видяла Джак Макелъм за пръв път, когато се запознаха — бяха колеги в Спешно отделение към Централната болница в Сан Франциско. Той стоеше в стаята на сестрите, пишеше нещо по графика, широките му рамене бяха леко увиснали от умората, а косата му така стърчеше във всички посоки, сякаш току-що се бе измъкнал от леглото. Което си беше истина — това беше сутринта, след една трескава нощ на безкрайни обаждания за спешни случаи, и макар и небръснат, с подпухнали очи, щом се обърна и я видя за първи път, помежду им мигновено прескочи искрата на взаимното привличане.

Сега Джак бе остарял с десет години, в черната му коса се прокрадваше по някоя и друга сива нишка, а умората отново бе привела напред раменете му. Тя не беше го виждала от три седмици, бе говорила по телефона с него за кратко преди няколко дни — разговор, който бързо се бе изродил в поредното шумно скарване помежду им. Напоследък те сякаш наистина не бяха способни на разумно отношение един към друг, нито веднъж не им се удаде да проведат цивилизован разговор, макар и съвсем кратък.

Ето защо, когато тръгна по дългия коридор към него, сърцето й бе свито от безпокойство.

Ханк Милар пръв я забеляза, при което лицето му видимо се скова, сякаш предчувстваше неизбежното скарване. Изглежда Джак също забеляза промяната в изражението на Ханк и се обърна да види причината за това.

Щом забеляза Ема, той почти несъзнателно се усмихна в знак на поздрав. Изглеждаше почти доволен, че я вижда, но внезапно усмивката се изпари от лицето му. Погледът му стана безизразен. Лице на непознат, помисли си тя и това я нарани сякаш неизмеримо повече, отколкото ако просто я бе поздравил с открита враждебност. В този случай поне щеше да се усети присъствието на някаква емоция, огризка, дрипа, макар и окъсана, от брак, който някога им бе носил толкова щастие.

После тя се улови, че отвръща на този равнодушен поглед с абсолютно същата безизразност. Когато заговори, думите й бяха отправени и към двамата мъже, без да влага в тях никакви специални емоции.

— Гордън ми каза за Деби. Как е тя?

Ханк хвърли един поглед към Джак и реши да го изчака той да отговори на въпроса й. Тъй като това не стана, той каза:

— Все още е в кома. Ако искаш, можеш да чакаш с нас.

— Да, разбира се — и тя се отправи към чакалнята за посетители.

— Ема — викна след нея Джак. — Може ли да поговорим?

— Ще се видим по-късно — избърбори Ханк и с бързи крачки се отдалечи по коридора.

Те го изчакаха да се скрие зад ъгъла и едва тогава се погледнаха един друг.

— Деби не е добре — каза Джак.

— Какво се е случило?

— Имаше кръвоизлив в мозъка. Беше в съзнание и си говорехме. После, за броени минути състоянието й се влоши. Бях зает с друг пациент. Не успях да съобразя навреме. Закъснях… — Той млъкна и погледна встрани. — Сега е на вентилатор.