Тес Геритсън - Гравитация

Ема посегна да го докосне, после се спря, понеже се сети, че той най-вероятно щеше да я отблъсне. Бе изминало доста време откакто за последно бе приел утешителни думи от нея.

— Това е трудна диагноза, Джак — беше всичко, което тя успя да изрече.

— Трябваше да я поставя по-рано.

— Сам каза, че за няколко минути се е влошила. Какъв е смисълът да се самообвиняваш?

— Това обаче не ме кара да се чувствам по-добре.

— Аз не съм дошла да те ощастливявам! — изрече с раздразнение тя. — Просто ти посочвам факта, че си поставил правилната диагноза за момента. И си действал според ситуацията. В края на краищата, не можеш ли и ти един път да сгрешиш?

— Виж какво, не става въпрос за мен, разбра ли? — рязко й отвърна той. — Става дума за теб.

— Какво искаш да кажеш?

— Деби едва ли ще си тръгне оттук скоро. А това означава, че Бил…

— Зная. Гордън Оуби ме посочи за заместник.

Джак замълча.

— Значи е решено?

Тя кимна.

— Бил се връща у дома. Аз ще го заместя, още със следващия полет. — Погледът й пробягна към интензивното отделение. — Имат две деца — меко допълни тя. — Той не може да остане горе. Не и за следващите три месеца.

— Но ти не си готова. Едва ли ти е стигнало времето…

— Ще се подготвя — прекъсна го тя.

— Ема. — Той понечи да я спре и я хвана за ръката.

Тя го погледна изненадана право в очите. В същия миг той я пусна.

— Кога пътуваш за „Кенеди“? — попита.

— След седмица. За карантината.

Той стоеше като зашеметен. Мълчеше и се опитваше да възприеме новината.

— А! Щях да забравя — започна тя. — Ще можеш ли да вземеш при тебе Хъмфри, докато ме няма?

— Защо не го сложиш в някоя клетка?

— Не мислиш ли, че е твърде жестоко да затвориш домашен любимец в клетка за три месеца?

— Води ли малкия звяр да му изрежат ноктите?

— О, я стига, Джак! Ще налети на мебелите ти, само ако усети, че го пренебрегваш. Просто му обръщай внимание и той ще остави тапицериите ти на мира.

Джак погледна към тавана точно в момента, в който по високоговорителите в коридора обявиха:

— Доктор Джак Макелъм в шоковата зала. Доктор Джак Макелъм в шоковата зала.

— Май ще трябва да тръгваш — рече му тя и вече се обръщаше да си върви.

— Чакай. Всичко става прекалено бързо. Нямахме време да си поговорим.

— Ако става дума за развода, адвокатът ми може да отговори на всеки въпрос по време на моето отсъствие.

— Не. — Тя се стресна от гневната металическа нотка в гласа му. — Нямам никакво желание да разговарям с адвоката ти!

— Тогава за какво, по дяволите, искаш да говорим?

Няколко мига той я гледаше втренчено, сякаш се опитваше да намери думи.

— Ами, за мисията — най-после изрече той. — Някак прекалено набързо е всичко. Нещо сякаш не е наред.

— Какво пък трябва да означава това?

— Взели са те в последната минута. Заминаваш горе с друг екип.

— Екипажът на Ванс е много добре трениран. Не виждам място за безпокойство.

— Ами горе, на станцията? Това може да удължи престоя ти до шест месеца.

— Мисля, че мога да се справя с това.

— Но не е било планирано. Решението е взето в последната минута.

— И какво според тебе трябва да направя, Джак? Да се откажа?

— Не зная! — Той прокара пръсти през косата си в израз на безпомощност. — Не зная.

После постояха една-две секунди така смълчани, без някой от тях да знае какво да каже, нито пък да се реши да сложи край на разговора им. „Седем години брак, помисли си тя, и ето докъде стигнахме. Двама души, които просто не могат да се понасят, но не могат и да се разделят. А и сега просто нямаме време да се опитваме да поправяме нещата между нас.“

Високоговорителят отново изграка:

— Доктор Джак Макелъм да се яви незабавно в шоковата зала.

Джак отново я погледна с изтормозен поглед.

— Ема…

— Върви Джак — подкани го тя. — Те имат нужда от теб.

Той успя само да изстене в израз на безсилие, обърна се и хукна с все сили към шоковата зала.

Тя се обърна и пое в противоположна посока.

12 юли

На борда на Междузвездната космическа станция

През панорамното стъкло на купола в шлюзово уширение 1 доктор Уилям Ханинг наблюдаваше завихрящите се облаци над Атлантическия океан, който се намираше на около триста и петдесет километра под краката му. Той докосна прозрачната преграда, която го делеше от вакуума на космоса. Още едно препятствие, което го отделяше от дома. От жена му. Гледаше как Земята се върти под него, видя как Атлантическият океан бавно се изгуби, сменен първо от Северна Африка, а после от Индийския океан, откъдето се бе задал мракът на настъпващата нощ. Макар тялото му да нямаше тегло и той да се носеше свободно във въздуха, мъката толкова силно бе стегнала с обръч гърдите му, че той трудно успяваше да си поеме въздух.