Тес Геритсън - Гравитация

В този момент, в една от болниците в Хюстън, жена му се бореше за живота си, а той не можеше да направи нищо, за да й помогне. Следващите две седмици щеше да остане затворен тук, като в капан. И единственото, на което щеше да бъде способен, бе да гледа право към града, в който Деби може би умираше, без да може поне да я докосне. Онова, което можеше да направи, бе просто да затвори очи и да си представи, че се намира до нея, а пръстите на едната му ръка да се сплетат с нейните.

„Дръж се! Трябва. Бори се! Скоро ще съм при теб.“

— Бил? Добре ли си?

Той се извърна рязко и видя пред себе си Дайана Естер, която се носеше откъм лабораторния отсек към уширението. Беше изненадан, че именно тя се интересува от неговото състояние. Дори след като бяха прекарали цял месец в толкова ограничено пространство, той никога не бе успял да разчупи леда между себе си и тази истинска англичанка. Тя винаги бе убийствено хладна и делова. Въпреки ледено красивите си черти на съвършена блондинка, той никога не бе изпитвал привличане към нея, дори за секунда, нито пък тя от своя страна го бе удостоила дори с най-малкия намек за проявен интерес към него. Нейното внимание обикновено бе насочено към Майкъл Григс. Фактът, че Григс имаше жена, която го очакваше долу на Земята, правеше отношенията им напрегнати. Но тук, на орбиталната станция Майкъл и Дайана бяха като две кръжащи една около друга звезди, те непрекъснато бяха заедно, сякаш действително привлечени от мощна гравитационна сила.

Това беше едно от неприятните явления на съвместния живот на шестима души, от четири различни националности, затворени в тесните граници на една космическата станция. Между хората съществуваха постоянно променящи се съюзи и разриви. Стресът от продължителния живот в ограничено пространство се отразяваше на всеки от тях по различен начин. Руснакът Николай Руденко, който бе на орбиталната станция от най-дълго време, напоследък бе станал намръщен и раздразнителен. Кеничи Хирай, представителят на японската НАСА пък изпитваше такова неудобство от не особено добрия си английски, че твърде често изпадаше в неловки мълчания. Единствено Лутър Еймис бе приятелски настроен към всеки един от тях. Когато Хюстън съобщи лошите новини за Деби, той беше онзи, който инстинктивно налучка какво да каже на Бил, той беше човекът, чиито думи дойдоха направо от сърцето му. Лутър беше родом от Алабама, син на обичан и уважаван чернокож пастор и бе наследил от баща си дарбата да носи успокоение на хората край себе си.

— Няма какво да му мислиш, Бил — бе казал Лутър, — направо си тръгваш към къщи при жена си. Казваш на Хюстън да пращат лимузината за тебе или ще им се наложи да се разправят лично с мен!

Колко различни бяха тези думи от реакцията на Дайана. Вярна на унищожителната си логика, тя хладно му бе пояснила, че той просто не може да направи абсолютно нищо, за да ускори възстановяването на съпругата си. Деби беше в кома — тя дори не би разбрала, че той е до нея. „Ледена и изящна като кристалите, които отглеждаше в лабораторията“, ето какво си бе помислил тогава Бил за нея.

Затова той бе толкова удивен, че го бе попитала за състоянието му. Бе застинала в далечния край на уширението, на дистанция, както винаги. Дългата й руса коса се стелеше около лицето й като носени от морската вода скални водорасли.

Той отново се обърна към прозореца.

— Чакам да се появи Хюстън — отвърна той.

— Имаш няколко нови имейла.

Той не отговори. Просто продължи да се взира в проблясващите светлинки на Токио, който в момента бе точно на ръба на напиращата зора.

— Бил, съществуват известни неща, които изискват твоето внимание. Ако чувстваш, че не ти е до тях, ще се наложи да разпределим задълженията ти помежду си.

Задължения. Значи ето за какво бе дошла тя. Не за болката, която гореше в гърдите му, а да разбере дали ще може да разчита на него да извърши всички зависещи от него лабораторни експерименти. Всеки един ден на борда на орбиталната станция бе строго разграфен, поради което на астронавтите им оставаше малко време за размисъл или скръб. Ако някой член от екипажа изпаднеше в невъзможност да изпълнява тези свои задължения, останалите трябваше да поемат неговия дял, иначе експериментите щяха да се провалят.

— Понякога — продължи Дайана сухо — работата е най-удачното средство да се пребориш с мъката.

Той сложи пръст върху петънцето светлина, което беше Токио.

— Не се преструвай, че имаш сърце, Дайана. Никой не би ти повярвал.