Тес Геритсън - Гравитация

Бил отново насочи вниманието си към епруветка номер 23. Как ли щеше да изглежда тази желеобразна маса под микроскоп?

Той пъхна епруветката в плексигласовата херметична камера с ръкавици, затвори вратичката и мушна ръцете си в страничните отвори, където бяха специалните ръкавици. По този начин в случай на разлив, той щеше да остане в херметически затворената камера. Свободно плуващи течности в условията на безтегловност биха станали причина за много проблеми, къси съединения или пожари, тъй като можеха да попаднат в електрическото захранване или върху оголени жици. Той внимателно отлепи лепенката от капачката на епруветката. Знаеше, че съдържанието й беше под налягане, все пак с просто око се виждаше, че капачката леко се беше надигнала. Въпреки това той почти подскочи от изненада, когато тапата изхвръкна, сякаш отваряше шампанско.

Отстъпи назад, когато синьо-зелената маса изпръска вътрешната стена на херметичната камера. Залепи се за нея и затрепери, сякаш беше жива. Тя наистина беше жива; безформена маса микроорганизми, приела желеобразно състояние.

— Бил, трябва да поговорим.

Гласът го стресна. Той бързо постави тапата на мястото й и се обърна към Майкъл Григс, който току-що бе влязъл в лабораторния модул. Зад него се носеше Дайана. „Красавците“, помисли си Бил. И двамата изглеждаха в перфектна форма, с атлетични тела, които личаха под тъмносините ризи с емблемата на НАСА и кобалтовите си шорти.

— Дайана ми каза, че си имал проблеми — започна Григс. — Току-що говорихме с Хюстън и те също се съгласиха, че би могъл да обмислиш възможността да приемеш някакви успокоителни. Единствено с цел по-лесно да приемеш следващите дни на борда.

— И трябваше да се оплачете на Хюстън, че и те да ми мелят на главата, така ли?

— Командният център е загрижен за тебе. Както и всички ние.

— Вижте, това, дето го казах за аварийната капсула беше съвсем на шега. Не съм го мислил сериозно.

— Да, но това ни изнервя.

— Нямам нужда от валиум. Просто ме оставете на мира. — След това той извади епруветката от херметичната камера и я върна обратно в статива с клетъчни култури. Беше твърде изнервен, за да се занимава с това сега.

— Виж, Бил, трябва да можем да ти се доверяваме, трябва да сме сигурни, че можем да разчитаме един на друг тук, горе, нали така?

Обзет от гняв Бил се обърна към Григс.

— Случайно да ти приличам на разбесняла се откачалка? Това ли виждаш пред себе си, кажи?

— Знаем, че мислиш непрестанно за жена си. Разбираме те. И…

— Точно ти едва ли ще разбереш. Съмнявам се, че през последните дни изобщо се сещаш за своята. — Бил хвърли многозначителен поглед към Дайана, след което се отблъсна с крака, премина през целия лабораторен модул и се озова в свързващия шлюз. После се насочи към жилищния отсек, където се спря, понеже видя, че Лутър тъкмо се готвеше да обядва.

„Човек дори няма къде да се скрие. Никъде не може да бъде сам на тази шибана станция.“

Усетил внезапно напиращите в очите си сълзи, той се върна обратно през шлюза и се насочи пак към прозрачния купол.

Като обърна гръб на останалите, той се загледа през прозореца към Земята. Вече се виждаше Тихоокеанският бряг. Нов изгрев, нов залез.

И цяла вечност в очакване.

Кеничи погледна след Григс и Дайана, които се изнизаха от лабораторния модул. С атлетичните си фигури и съвършени движения те приличаха на онези русокоси скандинавски богове. Той често ги беше наблюдавал, когато не гледаха към него; по-точно беше се наслаждавал на красотата на Дайана Естес, тази жена беше толкова руса, с толкова бяла, по-скоро бледа кожа, че изглеждаше прозрачна.

След като си тръгнаха, той остана съвсем сам в отсека и реши да си почине. На толкова караници беше присъствал тук — нервите му бяха започнали да се опъват, губеше концентрация. По природа той беше спокоен човек, доволен, когато го оставеха да си върши работата. Обичаше самотата. Макар да разбираше английски прекрасно, за него наистина представляваше трудност да говори този език и когато му се налагаше, след това изпитваше умора. Много по-добре му беше, когато го оставеха да си върши работата сам, сред пълна тишина, с единствената компания на лабораторните животни.

Надникна през малкото прозорче към мишките в шкафа, където държаха опитните животни. В едното отделение, зад стъклената преграда имаше дванадесет мъжки; в другото — дванадесет женски. Като малко момче в Япония, той бе отглеждал зайци и много обичаше да им се радва като ги вземаше в скута си. Тези мишки, разбира се, не бяха домашни любимци, те бяха расли без всякакъв контакт с човешки същества, въздухът, който дишаха, идваше от специални филтри и климатизиращи устройства. Всяка операция с лабораторни животни и всякакви биологични видове — от бактерии до бозайници се извършваше в прилежащата херметична камера, която изключваше всяка възможност за замърсяване на въздуха на орбиталната станция.