Тес Геритсън - Гравитация

Толкова отдавна не беше наблюдавал истински звездите. Дори напоследък, сякаш съвсем съзнателно, избягваше да поглежда към тях. Като малко момче, погледът му беше устремен все нагоре. Майка му веднъж му бе разказала, че още като бебе, току-що проходил, една нощ го заварила на ливадата пред тях да протяга ръце нагоре и да се опитва да докосне луната.

Луната, звездите, чернотата на космоса — всички те и днес бяха извън обсега му, и той често изпитваше същата безсилна ярост, която го бе разплакала като малък — краката му все още бяха приковани към земната твърд, а ръцете протегнати нагоре, към небето.

Той спря душа и се подпря с ръце о плочките в банята, наведе глава, а от косата му се стичаше водата. „Днес е шестнадесети юли“, мислеше си той. „Осем дена до излитането на Ема.“ Водата започна да студенее по кожата му.

След десет минути той бе вече облечен и влизаше в колата си.

Беше вторник. Ема и новите й колеги от екипа вече бяха в разгара на тридневните съвместни тренировки в симулатора. Тя щеше да бъде изморена и едва ли би имала желание да се среща с него. Но утре тя трябваше да замине за Кейп Канаверал. От утре нататък той вече нямаше да има възможност да я вижда.

Щом пристигна в Космическия център „Джонсън“, той паркира на паркинга пред Сграда 30, показа на охраната значката си за членство в НАСА и забърза нагоре по стъпалата, към Залата за управление на полетите. Вътре всички бяха смълчани и напрегнати. Тридневните съвместни тренировки в симулатора бяха като генерална репетиция, както за самите астронавти, така и за екипа за наземен контрол. Пълна и окончателна симулация на цялата мисия, от излитането до приземяването, наситена с множество кризисни ситуации и най-разнообразни аварии, които имаха за цел единствено да поддържат всеки един от присъстващите в състояние на постоянна готовност за действие. През последните три денонощия наземният екип се редуваше на три смени, в резултат на което в момента лицата на двете дузини мъже и жени насядали по командните пултове изглеждаха изпити. Кошчетата за боклук бяха препълнени с празни пластмасови чашки за кафе и кутии от диетично пепси. Макар няколко от мъжете да забелязаха влизането на Джак, те само му кимнаха с глава; нямаше време за истински поздрави — пред себе си те имаха истинска криза и вниманието на всички бе приковано върху възникналия проблем. За първи път от доста месеци насам Джак влизаше в Залата за управление на полетите, но въпреки това отново усети познатата възбуда, която наставаше винаги щом течеше дадена космическа мисия — тя бе нещо като електрически ток, той и сега почти чуваше припукването на някой разряд.

Той се отправи към третия ред командни пултове и застана редом с ръководителя на полета Ранди Карпентър, който в момента бе твърде зает, за да разговаря с него. Карпентър бе най-висшият сред колегите си ръководители на полети в транспортната система Спейс Шатъл. Със своите почти сто и двадесет килограма, той представляваше едно наистина внушително присъствие в Залата за управление на полети, огромният му корем бе увиснал над колана, а краката му здраво стъпили в леко разкрачена стойка, която напомняше статуята на Родоския колос. В тази стая командирът беше Карпентър, това беше несъмнено и както самият той често обичаше да казва: „Аз съм живият пример за това, какво може да постигне в живота едно дебело момче с очила“. За разлика от легендарния Джин Кранц, чиито думи: „Провалът не е опция за нас“ го бяха направили медийна звезда, Карпентър бе известен само сред хората от НАСА. Тъй като му липсваше всякаква фотогеничност, той бе изключително неподходящ за герой от научнопопулярните филми за НАСА, както и за каквито и да било обществени прояви.

Джак се заслуша в напрегнатия разговор с астронавтите и бързо схвана същността на кризата, която стоеше пред Карпентър в момента. Точно същият проблем бе стоял и пред самия Джак, по време на неговите тренировки в симулатора преди две години, когато той още се числеше към астронавтите и се подготвяше за предстоящия полет 145. Екипът бе съобщил за неочакван и стремителен спад на налягането в командната капсула, което означаваше, че въздухът им изтича отнякъде. Нямаха никакво време да търсят източника, трябваше да пристъпят незабавно към излизане от орбита и завръщане на земята.

Специалистът по курса и траекторията, седнал на първия ред командни табла или както го наричаха — Първа траншея, сръчно пречертаваше възможните траектории на полета, за да определи най-подходящото място за кацане. Никой не гледаше на всичко това като на игра, понеже ако ситуацията беше истинска, животът на тези седем човека щеше да бъде изложен на реална опасност.