Тес Геритсън - Гравитация

Бил отвори файла за култура CCU №23, който се намираше на компютъра, в който се пазеха файловете, описващи техния полезен товар и прочете протокола. Клетките в изследваната култура бяха от вида Archaeon, подобни на бактерии океански организми, открити във водите на хидротермални цепнатини в океанското дъно. Напълно безопасни за човека.

Той се оттласна от пода, премина отново през цялото помещение на лабораторния модул и се приближи към шкафа с клетъчни култури. Мушна обутите си в специални чорапи крака в своеобразните стремена, които му осигуряваха неподвижно положение в условията на безтегловност. Шкафът действително приличаше на кутия, която притежаваше собствена система за подаване на течности и хранителни вещества към клетъчните култури и образците от тъкани, подложени на изследване. Повечето от тях бяха съвсем автоматизирани и нямаше никаква нужда от човешка намеса. За своите четири седмици на борда на орбиталната станция, Бил беше виждал един-единствен път епруветката с култура номер 23.

Измъкна от единия ъгъл на шкафа статива с 24 епруветки, където бяха клетъчните организми. Намери номер 23 и го извади от статива.

Онова, което видя, го разтревожи силно. Запушалката се бе надигнала, сякаш подложена на вътрешно налягане. Вътре, вместо леко активната течност, която той очакваше да види, имаше платна маса с наситено синьо-зелен цвят. Наклони епруветката, дори я обърна надолу, но съдържимото не помръдна от мястото си. То вече не представляваше течност, бе нещо като желе с почти никакъв вискозитет.

Той калибрира и нулира уреда за измерване на теглото на микромасите и мушна епруветката в специалния слот. Секунда по-късно на екрана се изписа цифрата.

„Нещо доста се е объркало, това не е нормално, помисли си той. Сигурно е имало някакъв замърсител. Или оригиналните образци от клетки не са били абсолютно чисти, или някакъв друг организъм е успял по някакъв начин да проникне в епруветката и е разрушил първично чистото съдържимо.“

После написа отговора си за доктор Кьоних:

„Потвърждавам получените от вас данни. Културата е претърпяла драстични промени. В момента тя вече не е течност, а представлява някаква желатиноподобна маса, прозрачна, с почти неоново синьо-зелен цвят. Препоръчвам да се преразгледат възможностите за замърсяване на…“

Той спря да пише. Имаше още една вероятност: въздействието на безтегловността. На земята тъканните култури обикновено се развиваха като набъбват на плоски листове, разширяващи се само в двумерните рамки на съда, в който са поставени. При условията на безтегловност, в космоса, освободени от влиянието на земната гравитация, същите тези култури се държаха по различен начин. Те растяха във всичките три измерения, приемайки форми, каквито никога не биха постигнали в земни условия.

Ами ако номер 23 не беше замърсен? Ами ако организмите от вида Archaeon просто така се развиваха, при липсата на ограничаващата сила на гравитацията, която ги възпираше?

Почти незабавно обаче той отхвърли тази възможност. Промените просто бяха твърде драстични. Само безтегловността едва ли можеше да причини превръщането на обикновен едноклетъчен организъм в такава шокиращо обемиста зелена маса.

Той продължи да пише:

„Изпращам образец от култура №23 със следващия курс на транспортната совалка. Моля, незабавно ме уведомете, в случай на необходимост, относно по-нататъшното третиране на биомасата.“

Внезапното тракване на чекмеджето го стресна. Той се обърна и видя Кеничи Хирай, който се беше надвесил над своето работно място. От колко време беше той тук? Явно японецът безшумно се беше вмъкнал в лабораторния модул, а Бил дори не го беше усетил. В свят, където понятията горе и долу нямаха особено значение, където човек не можеше да чуе звука от човешките стъпки, словесният поздрав понякога е един от начините да уведомиш другия за присъствието си.

Като забеляза погледа на Бил, Кеничи кимна в знак на поздрав и продължи работата си. Мълчанието му определено лазеше по нервите на Бил. Кеничи беше като домашния призрак на орбиталната станция, той вечно се промъкваше и появяваше на всевъзможни места, без да промълви и дума, като по този начин стряскаше всички на борда. Бил знаеше, че държанието му се дължеше на несигурността му при произнасянето на английските думи и, за да избегне конфузните и унизителни ситуации, Кеничи предпочиташе да не говори много-много с останалите, ако изобщо си отвореше устата. Въпреки всичко обаче, можеше да каже едно „Здравей“, когато влизаше в някой от модулите, ако не за друго, то поне за да не опъва до крайност нервите на петимата си колеги.