Тес Геритсън: Гравитация

Хейзъл разбра, че е изляла леден водопад върху самочувствието им. А това не беше добър начин да се сложи край на тренировката в симулатора, така че тя реши да смекчи тона.

— Казвам ви това, понеже виждам колко добре сте се сработили в екип. Доста работа имаме още, докато потеглите нагоре. До старта има още три месеца, а вече сте в отлична форма. И въпреки това, просто искам да ви изпратя още по-добре подготвени.

— С други думи — обади се Патрик от своя контролен пулт, — карайте я по-кротко.

Боб Китридж сведе глава в израз на престорено смирение.

— Да-а, прибираме се вкъщи и си навличаме власеницата — три дена пост, молитви и самобичуваме.

— Прекалената самоувереност е опасна — каза Хейзъл.

Тя стана от стола си и се обърна към Китридж. Ветеран от три космически полета, той бе с половин глава по-висок от нея и притежаваше уверената осанка на пилот от Военновъздушните сили, какъвто в действителност е бил преди. Хейзъл никога не бе чувствала страх или нещо подобно от своите астронавти. Независимо дали бяха ракетни инженери или герои от войната, те предизвикваха у нея едно и също майчинско чувство: да ги обучи така, че винаги да успяват да се завърнат живи от своите мисии.

Сега каза:

— Ти си изключително добър като командир, Боб, дотолкова, че си убедил екипажа си, че всичко е безкрайно просто и лесно.

— Не, те самите го правят да изглежда лесно. И това е, защото са добри.

— Ще видим. Общата тренировка в симулатора е във вторник, този път и с Холи и Хигучи на борда. Подготвили сме ви няколко съвсем нови нещица.

Китридж се ухили:

— Добре, опитайте се още веднъж да ни убиете. Но поне този път бъдете честни.

— Съдбата рядко е честна — сериозно каза Хейзъл. — Така че не го очаквайте от мен.

Ема и Боб Китридж бяха седнали в едно сепаре на бара „Нощен полет“ и на бира обсъждаха детайлно симулациите през изминалия ден. Това се бе превърнало в обичай, почти ритуал, който водеше началото си още преди единадесет месеца в общежитието им, когато за първи път се събраха и четиримата, като бъдещия екипаж на полет 162. Всеки петък вечер те се събираха в „Нощен полет“, който се намираше край шосе №1 до Космическия център „Джонсън“ и обсъждаха напредъка в обучението си. Преценяваха какво бяха направили както трябва, кое още се нуждаеше от усъвършенстване. Китридж, който лично бе избрал всеки един от екипажа си, бе главният инициатор на тези сбирки. Макар да работеха заедно повече от шестдесет часа на седмица, той сякаш никога не бързаше да се прибере. Според Ема това се дължеше на факта, че след неотдавнашния си развод Китридж сега живееше сам и просто се страхуваше да се прибере в празния си дом. Но щом го опозна повече, тя разбра, че тези срещи бяха просто неговият начин да удължи действието на адреналина, който работата му осигуряваше. Той просто живееше, за да лети. Четеше дебелите и сухи ръководства за космическите полети със совалки единствено за собствено удоволствие. Прекарваше всяка свободна секунда в полет с някой от самолетите „Т-38“ 2 2 „Т-38“ — американски учебно-тренировъчен реактивен самолет. — Б.пр. на НАСА. Човек би казал, че направо ненавиждаше гравитацията, която сякаш циментираше краката му към земята.

Той не можеше да разбере защо някой от екипажа му можеше да поиска да си отиде вкъщи след края на тренировъчния ден и тази вечер изглеждаше леко потиснат, че само двамата стояха на обичайната си маса в бара. Джил Хюит беше отишла на пиано концерт на племенника си, а Анди Мерсър празнуваше вкъщи десетгодишнината от сватбата си. Единствено Ема и Китридж се бяха появили в уречения час и сега, след като анализираха симулациите през седмицата, помежду им бе настъпило дълго и неловко мълчание. Тъй като разговорът им бе чисто професионален, след анализа изведнъж бе секнал.

— Утре смятам да летя до Уайт Сандс — рече той. — Искаш ли да дойдеш?

— Не мога. Имам среща с адвоката си.

— Ще запрятате ръкави с Джак, така ли?

Тя въздъхна.

— Изглежда е дошъл моментът. Джак си намери адвокат, аз също. Този развод започна да ми прилича на „Влакът беглец“.

— Звучиш така, сякаш си решила вече.

Тя рязко тракна халбата си върху масата.

— Решила съм.

— Тогава защо още носиш халката му?

Тя сведе поглед към златната сватбена халка. После яростно се опита да я измъкне от пръста си, но откри, че не може да я помръдне. След като бе стоял на пръста й цели седем години, пръстенът сякаш се бе сраснал с плътта й и сега отказваше да бъде отстранен. Тя изруга и опита отново, като този път дръпна толкова силно, че металът ожули кожата, докато се изниза край кокалчето й. Ема сложи пръстена върху масата.