Тес Геритсън - Гравитация

— Възможно е.

Джак погледна към разширената зеница на Ема. Един ужасяващ спомен връхлетя в съзнанието му: Деби Ханинг, в безсъзнание върху болничната количка. Той беше изтървал Деби. Бе чакал твърде дълго, преди да предприеме някакви действия. Единствената причина за смъртта й беше неговата нерешителност.

„Теб обаче няма да изтърва.“

Той каза:

— Тод, лявата й зеница е разширена докрай. Трябват й дупки.

— Какво? Работиш на сляпо. Нямаш дори рентген…

— Това е единственият й шанс! Трябва ми дрелка. Обясни ми къде се намират инструментите!

— Изчакай така. — Няколко секунди по-късно Тод отново се обади. — Не сме напълно сигурни къде руснаците си държат инструментите, но американските са в шлюз едно на долната етажерка. Търси етикети с надпис „Номекс“. Съдържанието им е описано върху всяка кутия.

Джак стремително се отблъсна от стената на сервизния модул и отново се блъсна във вратата, след което непохватно пое по дългите коридори към шлюз едно. Докато отваряше долния шкаф, ръцете му се тресяха като че по тях протичаше електрически ток. Измъкна отвътре три кутии, върху всяка от които пишеше „Номекс“ и намери онази с етикет: „Електрически дрелки/инструменти/преходници“. Сграбчи втората, в която имаше свредла и чукове, и се стрелна по обратния път. Макар че я бе оставил сама само за няколко секунди, страхът, че когато се върне ще я намери мъртва, го накара да прелети като торпедо край функционалния руски модул „Заря“.

Влетя с трясък в помещението. Тя още дишаше. Беше още жива.

Застопори кутиите край масата и извади дрелката. Тя, разбира се, бе предназначена за ремонтни дейности по станцията, а не за неврохирургически цели. Сега, когато вече държеше дрелката в ръката си и бе поставил свредлото на място, след като напълно осъзна какво се канеше да направи, изведнъж го обзе панически страх. Щеше да оперира в нестерилна обстановка, с инструмент, предназначен за стомана, а не за плът и кости. Погледна към Ема, която лежеше отпусната на масата и си помисли какво се криеше под черепната извивка, представи си сивото й вещество, където бяха съхранени спомени, мечти и емоции от цял един човешки живот. Вътре беше всичко, което я правеше единствена и неповторима. И всичко това сега бавно умираше.

Той се пресегна към кутията с инструменти и извади ножица и бръснач. Хвана един голям кичур от косата й и го отряза наведнъж, после избръсна мястото точно над слепоочната кост и го почисти. „Твоята красива коса. Винаги съм обичал да се заравям в нея. Винаги съм те обичал цялата.“

Уви остатъка от косата й на топка и я отметна нагоре, за да не замърси разреза. След това откъсна една лента лейкопласт и я залепи към плота на масата. Вече доста по-сръчно, той си подготви инструментите. Всмукателният катетър. Скалпелът. Марлите. Мушна свредлата в дезинфектант и после ги избърса с памук, напоен в спирт.

Сложи си стерилни ръкавици и взе скалпела.

Под латекса на ръкавиците пръстите му плувнаха в пот, докато правеше дългия разрез. От скалпа се процеди струйка кръв, която бавно се поду в неголяма сфера и точно преди да се откъсне, той я попи с марля. После натисна повече, докато усети как острието на скалпела одраска костта.

Да се отвори черепа на човек означаваше да се изложи мозъка на въздействието на враждебната вселена от микробиологични нашественици. И все пак човешкото тяло беше изключително устойчиво — можеше да се справи с най-бруталните бактериологични атаки. Той продължи да си повтаря това, докато издълба малка дупчица в слепоочната кост, където да постави върха на свредлото. Древните египтяни, както и инките са извършвали успешно черепни трепанации, при които направо са отрязвали горната част от черепа с подръчни инструменти, без да са имали и понятие от стерилност. Така че и сега можеше да се направи.

Ръцете му се бяха успокоили, той се концентрира максимално и завъртя свредлото в първата дупка. Един-два милиметра по-навътре и щеше да нарани мозъчното вещество. Хиляди скъпоценни спомени щяха да бъдат унищожени за част от секундата. Или леко да докосне менингеалната артерия и щеше да отприщи кървав фонтан без никакви шансове да го спре. Той спря, за да си поеме дъх, преди да продължи да дълбае.

„Бавно. Бавно, не бързай.“

Изведнъж усети как последната люспичка кост поддаде навътре и свредлото проби костта. Сърцето му биеше в гърлото, докато леко издърпа към себе си дрелката.

От отвора незабавно започна да расте едно малко балонче кръв, което постепенно се издуваше все повече. Беше тъмночервено. Значи, венозна кръв. Той си отдъхна облекчено. Не беше артериална. Въпреки че събраната при кръвоизлива кръв изтичаше през отвора, налягането в черепа на Ема много бавно отслабваше. Той всмука балончето с катетъра, после покри дупката с марля, която да попива другата кръв и се зае със следващата дупка, после и следващата, докато перфорациите образуваха кръг с диаметър около инч. Щом и последната дупка беше пробита, а кръгът напълно затворен, ръцете му вече се бяха схванали от напрежение, а от лицето му се стичаше пот на струйки. Нямаше никакво време за почивки, всяка секунда беше съдбоносна.