Тес Геритсън - Гравитация

Той посегна към отвертката и малкото гумено чукче.

„Боже, дано това й помогне. Дано това я спаси.“

Като използва отвертката като длето, той леко мушна металната част в една от дупките. После, стиснал зъби, отчупи кръглото костно капаче.

Кръвта бликна на талази. По-големият отвор най-после й позволи да се излее всичката и да намали смъртоносния си натиск върху мозъка.

С нея излезе и нещо друго. Яйцата. Една купчинка яйца се хлъзна край отвора, заедно с кръвта и заплува във въздуха. Джак ги улови с катетъра и ги сложи в буркан. През хилядолетната история на човечеството неговите най-опасни врагове бяха най-дребните форми на живот. Вирусите. Бактериите. Паразитите. „А сега и ти, помисли си Джак, вперил поглед в буркана. Но ние ще те победим.“

Кръвта вече едва се процеждаше през зейналия отвор в черепа на Ема. Още с първия мощен изблик налягането в черепната кухина беше спаднало рязко.

Джак отново се взря в лявата й зеница. Тя беше все така разширена докрай, но щом той светна с малкото фенерче срещу нея, му се стори — дали пък не си въобразяваше? — че крайчетата й съвсем лекичко трепнаха, като вълничка в кръгло черно езеро.

„Ти ще живееш“, помисли си Джак.

Покри раната с марля и пусна нова система, този път със стероиди и фенобарбитал, за да я задържи временно в кома и предпази мозъка й от други травми. Накрая налепи по гръдния й кош електродите на електрокардиографа. Едва след като беше готов с всичко това, той стегна с турникет собствената си ръка и изпразни една спринцовка с ранавирус в себе си. Или щеше да ги убие и двамата, или щеше да ги спаси. Скоро щеше да се разбере.

На монитора се появи стабилната синусоида на сърдечния ритъм на Ема. Той взе ръката й в своята и зачака някакъв знак.

27 август

Гордън Оуби влезе в Залата за управление на полетите на космическата станция и огледа мъжете и жените, насядали край командните пултове. На големия преден екран на фона на разгънатата карта на земното кълбо се виждаше синусоидата от траекторията на станцията. В този момент в пустините на Алжир онези хора, които случайно вдигнеха поглед към нощното небе, щяха да забележат една доста странна ярка звезда, почти като Зорницата, да прелита по небосклона. Звезда, която бе уникална и неповторима, тъй като тя не бе създадена от всемогъщия Бог, нито от природните сили, а от крехката ръка на човека.

И в тази именно стая, в противоположната страна на света, стояха пазителите на тази звезда.

Директорът на полетите Ууди Елис се обърна и поздрави Гордън с печално кимване.

— Нито дума. Горе мълчат вече толкова време.

— Кога беше последната ви връзка?

— Джак се изключи преди около пет часа, за да поспи. Вече трети ден не е почивал. Така че гледаме да не го безпокоим.

Три дена и още никаква промяна в състоянието на Ема. Гордън въздъхна и тръгна по задния ред пултове към дежурния лекар. Тод Катлър, небръснат и измършавял, наблюдаваше биотелеметричните данни на Ема върху монитора си. А кога за последно беше спал Тод, запита се Гордън. Всички в залата изглеждаха изтощени, но никой не искаше да го признае.

— Държи се още — рече Тод. — Спряхме й фенобарбитала.

— Но още не е излязла от комата, нали?

— Не. — Въздишка. Тод се отпусна назад и подпря с пръст костта на носа си. — Просто не зная какво още да направя. Никога преди не ми се е налагало подобно нещо. Неврохирургия в космоса.

Тази фраза често прелиташе от уста на уста през последните седмици. „Никога не съм правил това.“ „Това е нещо съвсем ново за мен.“ „Никога не бях виждал подобно нещо.“ И въпреки това, не беше ли това смисълът на живота на един изследовател? Когато не можеш да предскажеш с какво ще се сблъскаш, когато всеки проблем изискваше свое индивидуално решение. И всяка победа бе построена върху нечия саможертва.

А победи действително имаха, дори и в тази неописуема трагедия. „Апогей II“ се бе приземил като по вода в пустинята на Аризона, а Каспър Мълхоланд сега уговаряше първия си договор с Въздушните сили. Джак беше все още здрав, вече трети ден откакто бе на борда на станцията — което бе показателно, че ранавирусът действаше и като лекарство, и като превантивна мярка срещу „Химера“. Дори фактът, че Ема беше все още жива можеше да се смята за истински триумф.

Макар и временен, най-вероятно.

Гордън усети как го завладя едно чувство на печал, докато се взираше в пиковете на кардиографа върху монитора. „Колко ли дълго можеше да бие сърцето, след като мозъкът е престанал да функционира? — питаше се той. — Колко дълго тялото можеше да живее в състояние на кома?“ Но да наблюдаваш как гасне постепенно една енергична и волева жена бе наистина много по-мъчително, отколкото да станеш свидетел на внезапна и ужасяваща смърт.