Тес Геритсън - Гравитация

— Добре дошли отново в нашия свят, доктор Уотсън — рече той и протегна ръка за поздрав.

Ема се поколеба, но я пое. Тя изглеждаше доста по-слаба от снимките си. По-крехка. Четирите месеца, прекарани в космоса в карантина, последвани от петте седмици в барокамерата бяха определено взели своята дан. Тя бе изгубила мускулна маса, очите й изглеждаха доста по-големи и светеха с тъмна светлина на фона на бледото й лице. Косата, която израстваше на избръснатото място беше сребриста, един доста ярък контраст с останалата част от прекрасните й вълнообразни къдрици.

Профит погледна към двамата лекари от Морската пехота.

— Бихте ли ни оставили насаме, моля? — И той зачака да отшумят стъпките им.

После се обърна към Ема.

— Добре ли се чувствате?

— Ами да, достатъчно добре — отвърна тя. — Казаха, че вече нямам никакви следи от болестта.

— Поне забележими — поправи я той. Това беше необходима забележка.

Макар да бяха демонстрирали успешното унищожаване на „Химера“ с ранавируса върху лабораторните животни, никой не се наемаше да даде дългосрочни гаранции, че Ема бе напълно излекувана. Онова, което можеше да се каже със сигурност, беше, че не откриха никакви следи от „Химера“ в тялото й. От момента, в който тя бе кацнала на Земята на борда на „Индевър“, тя беше подложена на почти непрекъснати кръвни тестове, рентгенови прегледи и биопсии. Въпреки че всички те показаха отрицателни резултати, ИИЗБА-САЩ настоя тя да остане в барокамерата, докато траят тези изследвания. Преди две седмици налягането в барокамерата бе смъкнато до нормалната една атмосфера. Тя бе останала здрава.

Но дори сега не бе напълно свободна. За остатъка от живота й тя щеше да бъде обект на безкрайни изследвания.

Той погледна към Джак и видя враждебност в очите му. Джак не каза нищо, но ръката му обгърна кръста на Ема, защитен жест, чието послание беше повече от ясно: „Никога не можете да ми я отнемете“.

— Доктор Макелъм, надявам се разбирате, че всяко мое решение си имаше основателна причина.

— Причините ги разбирам прекрасно. Това обаче не означава, че съм съгласен с решенията.

— Е, поне в това постигнахме съгласие, в разбирането. — Той не му предложи ръка, инстинктивно усети, че Макелъм щеше да откаже да я поеме. Вместо това каза: — Отвън ви очакват много хора, които искат да ви видят. Повече няма да ви задържам. — С тези думи той се обърна и понечи да си тръгне.

— Чакайте! — извика след него Джак. — Сега какво?

— Свободни сте да си вървите. Разбира се, с уговорката да се явявате на прегледите.

— Не, искам да зная какво ще стане с хората, които са отговорни за това? Онези, които изпратиха „Химера“ в космоса?

— Те повече няма да взимат решения.

— И само това? — Гласът на Джак се извиси от внезапно избликналата в него ярост. — Никакви наказания, нито последствия, така ли?

— Всичко ще се придвижи по обичайния начин. По начина, по който се прави във всяка правителствена агенция, включително и НАСА. Дискретно ще бъдат преместени в периферията. След което тихомълком пенсионирани. Не може и дума да става за разследване, нито за някакви разкрития. „Химера“ е твърде опасен организъм, за да се разкаже на целия свят за съществуването му.

— Но толкова хора умряха.

— Ще го припишем на вируса „Марбург“. Случайно е попаднал на борда на станцията от заразена маймуна. Смъртта на Лутър Еймис се дължи на повреда в управлението на капсулата, както бе вече съобщено.

— Някой все пак трябва да бъде подведен под отговорност.

— За какво, за грешно решение ли? — Профит поклати глава. Той се обърна и погледна към вратите на хангара, откъдето се процеждаше лъч слънчева светлина. — В този случай няма извършено престъпление. Това бяха хора, които просто направиха грешки. Хора, които нямаха представа и не разбираха природата на онова, с което се занимаваха. Зная колко шокиращо ви звучи това, разбирам и желанието ви да хвърлите върху някого вината. Но тук просто нямаше злодеи, доктор Макелъм. Имаше само… герои. — Той отново се обърна и погледна Джак право в очите.

Двамата мъже се гледаха в продължение на цяла секунда. Профит не видя в очите му топлина, нито пък доверие. Но видя уважение.

— Вашите приятелите ви очакват — рече Профит.

Джак кимна. Той и Ема се отправиха към вратата на хангара. Докато излизаха навън, вътре се втурна цял сноп слънчеви лъчи и Джаред Профит, примижал от ярката светлина, за миг зърна Джак и Ема само като силуети — ръката му беше на рамото й, а профилът на лицето й бе вдигнат към него. Сред глъчката от радостни викове те потънаха в ослепителната светлина на деня.