Тес Геритсън - Гравитация

— Може би е вече твърде късно. Може би ще размислиш…

— Какво показват биотелеметричните й данни? — намеси се той. — Как е сърдечният ритъм?

— Тя не е закачена. Реши, че предпочита да няма кабели по себе си.

— Тогава и вие не знаете как е тя. Не можете да кажете какво става.

— Точно преди да се изключи, преди шест часа, тя ти изпрати писмо — тихо прибави Капкома. — Джак, тя се сбогуваше с теб.

„Не.“ Той пусна изведнъж дръжката на шлюзовата врата, отблъсна се от пода и се гмурна с главата напред към отвора, който водеше навън. Докато излизаше, успя да сграбчи една от металните скоби и се закатери нагоре по корпуса на „Апогей II“ към противоположната страна. Внезапно пред погледа му изникна космическата станция, тя се носеше точно над главата му, толкова огромна и сякаш безкрайна, че той за миг се вцепени, поразен от нейното величие. После го обзе паника, като се запита: „Ами външния шлюз? Къде се намира външният шлюз? Не го виждам!“. Толкова много модули се простираха във всички посоки, толкова слънчеви панели бяха разперили криле над пространство, което можеше да заеме две футболни игрища. Не можеше да се ориентира. Беше се изгубил, зашеметен от величествената гледка.

После забеляза тъмнозелената капсула на „Союз“, която стърчеше встрани. Да, той се намираше точно под руската част на станцията. Изведнъж всичко си дойде на мястото. Погледът му се стрелна към американската част и той разпозна жилищния отсек. В горната му част се намираше шлюз едно, който водеше към външния шлюз.

Вече знаеше накъде отива.

Цялата му увереност в собствените сили се възвърна. Благодарение на двете азотни бутилки, които щяха да му осигурят реактивна тяга, той щеше да прекоси празното пространство без никакви осигуровки и щеше да достигне до станцията. Джак разви вентилите, отблъсна се от „Апогей“ и се хвърли към Международната космическа станция.

Това му беше първото излизане в открития космос и той се чувстваше неуверен и тромав, не можеше дори да прецени с каква скорост се движеше към целта си. Изведнъж той така силно се удари в корпуса на жилищния отсек, че за малко не отхвръкна назад като билярдна топка, ако не беше се хванал в последния момент за една от скобите.

„Бързо. Тя може би умира вътре.“

Повдигна му се от ужас, докато се катереше от скоба на скоба, за да стигне до далечния край, където се намираше шлюзът. Дишането чу беше тежко и учестено.

— Хюстън — каза той като едва успяваше да си поеме дъх, — трябва ми дежурният лекар. Нека изчака малко.

— Прието.

— Почти… почти стигнах до шлюз едно…

— Джак, говори дежурният лекар. — Гласът беше на Тод Катлър и в него се усещаха нотки на сдържана тревога. — Не сме говорили с теб от два дни. Мисля, че трябва да знаеш няколко неща — последната доза от гонадотропин Ема си би преди петдесет и пет часа. От този момент нататък изследванията й рязко се влошиха. Амилазата и креатинкиназата изхвърчаха в небесата. При последния контакт с нея тя се оплака от силно главоболие и загуба на зрение. Това беше преди шест часа. Състоянието й в момента е неизвестно.

— Ето го, пред външния шлюз съм!

— Бордовите компютри на станцията са превключени в режим за излизане в открития космос. Можеш направо да влизаш.

Джак отвори шлюза и се мушна вътре. Докато се извърташе надолу и посягаше да затвори люка, той успя да зърне „Апогей II“. Тя вече се отдалечаваше. Единствената му спасителна лодка си отиваше без него. Той бе преминал точката, от която връщане назад нямаше.

Издърпа люка и го запечати.

— Отварям клапаните за изравняване на налягането — рече той. — Начало на процеса.

— Нека опитам да те подготвя за най-лошото — обади се Тод. — В случай че…

— Виж какво, кажи ми нещо полезно!

— Добре, добре. Ето последните новини от ИИЗБА — ранавирусът изглежда наистина действа върху техните опитни животни. Лошото е обаче, че е активен само ако е приложен през първите тридесет и шест часа от заразата. В началните стадии на болестта.

— Ами какво става, ако се даде по-късно?

Катлър не отвърна. Мълчанието му потвърди най-лошите му страхове.

Налягането в камерата най-после достигна една атмосфера и Джак отвори следващия люк и влезе в помещението за екипировка. Трескаво свали ръкавиците от себе си, съблече скафандъра си и накрая се измъкна от термоподдържащия комбинезон. От закопчаните с ципове джобове на скафандъра той измъкна няколко пакета медикаменти за спешна помощ и предварително подготвените спринцовки с ранавируса. Вече целият се тресеше от страх, като си представяше онова, с което можеше да се сблъска на борда на станцията. Рязко отвори люка, който го делеше от вътрешните модули.