Тес Геритсън - Гравитация

Профит онемя. Погледна към контролния пулт, където по мониторите течаха последните данни за полета. Докато секундите се нижеха една след друга, той се замисли за своята жена, за Ейми, която умираше в болницата в Бетесда. Спомни си трескавия си бяг през летището в Денвър, за да успее да хване следващия полет за града, в който тя береше душа. Спомни си дивото отчаяние, което го бе обзело, когато останал без дъх разбра, че не му оставаше друго, освен да изгледа как самолетът излита. Едва сега разбра отчаянието, което движеше Джак Макелъм, болката да бъдеш толкова безкрайно близо до целта си, само за да я видиш как неумолимо се отдалечава от теб. И реши: „Това няма да навреди на никого на планетата. Единствено на Джак Макелъм. Той бе направил своя избор, с пълното съзнание за последствията. Какво право имам аз да му се меся?“.

Той се обърна към офицера зад пулта:

— Оставете контрола на полета в ръцете на хората от „Апогей“. Нека продължат започнатото.

— Сър?

— Казах, оставете совалката да довърши подстъпа.

Измина цяла секунда в пълна тишина, през която никой сякаш не смееше да си поеме дъх. В следващата секунда специалистите от „Апогей“ се втурнаха към местата си.

— Мистър Оуби — рече Профит и се обърна към него като го погледна право в очите, — надявам се ви е ясно, че ще наблюдаваме всеки ход на Джак Макелъм. Аз не съм ваш враг. Просто съм натоварен със запазването на по-голямото благо, така че ще направя необходимото. Ако забележим какъвто и да било признак, че се каните да приберете един от двамата или двамата на Земята, лично ще се разпоредя да взривят совалката.

Гордън Оуби кимна.

— Това и се очаква от вас.

— Тогава и двамата вече знаем какво да правим. — Профит си пое дълбоко въздух и се обърна към редицата контролни пултове. — А сега, момчета, хайде, заведете този човек при жена му.

Джак увисна за миг на ръба на вечността.

Никакви тренировки за работа и движение в условията на безтегловност в залата с басейна в НАСА не можеха да го подготвят за този внезапен вътрешен спазъм на ужас, за парализата, която впи нокти в душата му, щом пред него се разкри необятността на космоса. Отвори шлюзовата врата на товарния отсек и първото нещо, което видя отвъд зейналия D-образен отвор, бе Земята, величествена синя сфера долу, в краката му. Орбиталната станция не се виждаше, тя бе някъде горе, извън неговото полезрение. За да стигне до нея, Джак трябваше да преплува край всичките останали шлюзове, да заобиколи отдолу „Апогей II“ и да излезе от другата страна. Първо обаче трябваше да се справи с всички свои инстинкти, които го дърпаха назад и крещяха в ушите му да не излиза от шлюза, понеже ще падне.

— Ема — тихичко каза той и нейното име му прозвуча като молитва.

Той пое дълбоко въздух и се приготви да пусне дръжката на вратата, за да се гмурне в необятното пространство.

— „Апогей II“, говори Капком, Хюстън. „Апогей“, Джак, моля, обади се.

Думите, които прокънтяха в шлемофона му, го стреснаха. Тъй като не бе очаквал връзка със Земята, сега просто не знаеше какво да прави. Фактът обаче, че Хюстън така открито го поздрави и го повика по име, означаваше, че тайната вече не беше тайна.

— „Апогей“, моля, обадете се спешно.

Той мълчеше, все още несигурен дали да потвърди присъствието си или не.

— Джак, имаме уверенията на Белия дом, че те няма да се намесват в твоята мисия. Разбира се, при условие, че си наясно с най-важното: Пътят ти към Международната космическа станция е еднопосочен. — Дежурният млъкна, после тихо добави: — Ако стъпиш на борда на станцията, не можеш да се върнеш на Земята. Няма обратен път назад.

— Тук „Апогей II“ — най-после се обади Джак. — Съобщението прието и разбрано.

— Все още ли смяташ да действаш по плана си? Помисли си.

— А за какъв дявол се качих тук, мислите? Заради неповторимата гледка ли?

— Ъ-ъ, прието. Но преди да продължиш, трябва да знаеш това. Изминаха вече шест часа, откакто изгубихме контакт с Международната космическа станция.

— Какво значи това „изгубихме контакт“?

— Ема вече не отговаря на нашите повиквания.

„Шест часа, мислеше си той. Какво ли се бе случило през тези шест часа?“ Стартът беше преди два дни. Просто толкова бяха необходими на „Апогей II“ за да настигне и пристъпи към корекции на траекторията за скачване с Международната космическа станция. През това време всички комуникации между него и Земята бяха прекъснати и той нямаше никаква информация относно онова, което се бе случило на борда на станцията.