Скот Търоу - Обратими грешки

— Ти нямаш приятели, които пушат — каза Сюзан. Говореше на брат си, но гледаше към Валери, за да не е обърната към Джилиан.

— Е, нали видя, че Джилиан има цигари — меко възрази Артър.

— Ти не обичаш да ме запознаваш с приятелите си.

— По-скоро не ми харесва, когато някои от тях не са мили с теб.

— Мислиш, че не знам, че съм шизо.

— Знам, че това ти е известно, Сюзан.

Тя взе цигарата, все така извърната от Джилиан, но измърмори притеснено: „Благодаря“. Джилиан се бе нагледала от височината на съдийския стол на всякакви шизофреници, включително такива в криза. Освен това няколко жени в Алдерсън също страдаха от това заболяване и беше по-редно да бъдат хоспитализирани, вместо да са зад решетките. На база на този личен опит външният вид на Сюзан направо я изненада. Тя спокойно можеше да мине за провинциална домакиня на път за пазара, облечена в джинси и тениска. Беше пълничка, бледа и удивително спретната. В късо подстриганата й коса се забелязваха доста бели косми. Беше по-възрастна от Артър, вероятно малко над четиридесет, впечатляващо красива и с правилни черти. Но духът й бе напълно отделен от външността. Пушеше цигарата, отдалечавайки ръката си на максимално разстояние като робот. В погледа й отсъстваше живот, а лицето й бе застинало, сякаш принадлежеше на човек, осъзнал по някаква причина, че проявата на емоции е ненужен риск.

— Психиатър ли е? — попита Сюзан брат си.

— Не.

Сюзан примигна накъсано и направи болезнена гримаса, след което си позволи възможно най-късия директен поглед към Джилиан.

— Отстъпчива си, нали?

— Моля? — Джилиан се обърна към Артър, който явно се чудеше къде да се завре. Той обясни, че тази дума била измислица на Сюзан. Шизофрениците, отказващи лекарствена терапия, били наричани неотстъпчиви. На Джилиан й бяха нужни няколко секунди, за да схване какво иска да каже Сюзан.

— Вие с Валери винаги се опитвате да ме запознаете с хора, които са се излекували — обвинително изрече Сюзан.

— Надяваме се това да ти помогне. Но Джилиан не е такава.

Сюзан, която от известно време бе спряла да пуши, запали повторно цигарата си с кибрит от джоба и замижа с едно око от дима. Въпреки декларативната интонация в късите й изречения по време на паузите между тях Сюзан мигаше често и беше изплашена.

— Знам, че не си Джилиан Съливан.

— Не съм ли? — попита Джилиан, преди да помисли.

— Джилиан Съливан беше съдия и е в затвора.

Сега й стана ясно какво бе имал предвид Артър, като спомена за феноменалната памет на Сюзан.

— Излязох от затвора преди няколко месеца.

Вместо отговор Сюзан скъси дистанцията между двете с една крачка и завъртя лице като лъч на прожектор, за да оглежда Джилиан отблизо.

— На какви лекарства си?

Артър посегна към ръката на Сюзан, но те се дръпна.

— Паксил — автоматично отговори Джилиан.

— И аз — съобщи Сюзан. — А какво мислиш за невролептиците? Антихалюциногените? — И когато Джилиан се поколеба какво да отговори, Сюзан многозначително поклати глава. — Знаеш за какво говоря.

Онези, които се преструват, че не разбират лудите, правят точно това — преструват се. Сюзан беше права — в миналото си Джилиан беше луда. Не по начина на Сюзан. Сюзан бе неспособна да прекоси долината, която повечето от нас прекосяват още през детството си, разделяйки се със собствената си измислена митология в полза на всеобщо споделяната. Но Джилиан се бе опитвала да избяга от реалността. Знаеше добре това. Тя бе имала контакт с един свят на злодеяния и тежки последици, наблюдавала бе този свят от съдийския си стол, след което в състояние на хероинов ступор бе опитвала да си върне своя фантастичен свят на доблест и неуязвимост. Преди да го напусне завинаги, се бе чувствала царствена и доминираща по същия начин, по който се бе чувствала като малка, когато си бе играла с куклите. Не, тя с нищо не бе по-добра от Сюзан и никога нямаше да помисли, че някога е била.

— Да, знам за какво говориш — отговори Джилиан.

— Винаги познавам — каза Сюзан и издуха мощна струя дим във въздуха с безпардонната невъзмутимост и чувство на превъзходство на Бет Дейвис. — Но не разбирам защо казваш, че си Джилиан Съливан.

— Опитва се да покаже превъзходство — каза Артър и напомни на сестра си, че преди години е бил в съдийския състав на съдия Джилиан Съливан.

— Помня — призна Сюзан, — помня. Ти беше влюбен в нея. Ти се влюбваш в някоя през три седмици.

— Благодаря ти, Сюзан.

— Така е. Само че никоя от тях не те е обичала. — Артър, който изглеждаше изморен още преди да бяха пристигнали пред управлението, за миг се почувства до такава степен нокаутиран, че просто не намери сили да отговори. — Вината не е моя, Артър.