Скот Търоу - Обратими грешки

Сюзан

Джилиан Съливан се измъкна към вратата от мястото си на последния ред веднага след като съдията закри заседанието. Вече вървеше по коридора и токчетата й звънко отекваха по мраморните плочи, когато някой зад нея я извика. Стю Дубински — дългогодишен криминален репортер на „Трибюн“ — я настигна задъхан от усилието. Малко бяха хората по земята, които желаеше да види по-малко и от него.

Знаеше естествено, че като влиза в залата, рискува подобна конфронтация, и на няколко пъти си бе казвала, че трябва да стане и да си тръгне, докато не е станало късно. Но вместо това остана като прикована на мястото си, жадна да чуе и последната дума на Ерно. Какво я бе накарало да стои и да слуша, след като разумът й казваше да се измъкне? Беше направила толкова много грешки, за които имаше всички основания да изпитва съжаление. Може би хиляди. Кое я караше да се съсредоточава точно върху тази? Беше прегледала жадно сутрешния вестник и дори бе стояла до късно пред телевизора на Дъфи — слушаше новините през ужасното му хъркане. Вниманието й бе приковано още от деня, когато заедно с Артър бяха посетили Ръдярд. Дали тези крайности бяха нов вопъл на гузната й съвест? Нямаше вече защо да се заблуждава. Каквато и да бе истината, по някакъв трудно обясним начин това бе истина за самата нея.

През времето, откакто го бе видяла за последен път, Дубински от дебел бе станал гротескно затлъстял. Някои черти, което познаваше, още можеха да се различат, но се бяха вдълбали дълбоко в увисналата по лицето му плът. Всъщност Стю не беше сред любимците й. Беше ненадежден в практически всеки смисъл на тази дума, отнасяше се прекалено свободно с фактите и доста често ги събираше с непочтени средства. Преди няколко години го бяха заловили опрял ухо на вратата на стаята, в която заседаваха съдебните заседатели, и в резултат му бяха отнели за известно време пропуска за достъп в съдебната палата.

Тя с няколко думи обясни на Дубински защо е решила да присъства. Беше повече от очевидно обаче, че той гледа на нея от ъгъл, за който никой от колегите му журналисти не би помислил. Той извади касетофона си. Инстинктът й подсказваше, че ако допусне да остане основен обект на публикациите в пресата, както тази сутрин, работата й ще е сериозно застрашена. Проблемът бе, че се опасяваше да отблъсне Дубински, защото това можеше да го настърви още повече. Каза няколко пъти, че няма време и трябва да си тръгне, но Стю продължаваше да я лъже, че има само още един въпрос. Вече бе изоставил въпросите за Роми Гандолф, за да се прехвърли на още по-неприятни за настоящия й живот.

— Ето къде сте била — каза някой и здраво я хвана за лакътя. Беше Артър. — Трябва да тръгваме веднага, съдия, ако държите да ви върна. Току-що ме потърсиха на пейджъра. Моя клиентка е била арестувана и се налага веднага да я извадя под гаранция. — Докато й говореше, Артър внимателно я избутваше напред по коридора.

Дубински вървеше по петите им, но присъствието на Артър го накара да смени фокуса си. Журналистът се интересуваше от мнението на Артър по практически всеки повдигнат от Мюриъл въпрос. В един момент Артър спря, за да види има ли нещо, което би извадило този досадник от равновесие, но Дубински продължи да се мъкне след тях до малкия паркинг от другата страна на улицата, където Артър бе оставил новата си кола.

— Частната практика явно върви — отбеляза Дубински и докосна предния капак.

— Не си мислете, че е благодарение на този случай — увери го Артър, после помогна на Джилиан да влезе и бързо се изнесе по рампата.

— Ти си моят герой — въздъхна Джилиан със затворени очи и ръка върху гърдите. — Само не можах да разбера дали Стю е станал още по-нетърпим, или аз съм забравила как да се държа. Предполагам, няма никаква арестувана клиентка, нали?

— Уви, за нещастие има. Само че е сестра ми.

— Сестра ти!

— При нея това е практика, Джилиан. Но въпреки това трябва да отида.

— Естествено, няма какво да ми обясняваш. Просто ме остави на ъгъла.

— А ти накъде си?

— Моля те, Артър, остави това. Погрижи се за сестра си. Тази вечер работя в магазина в Ниъринг. Ще взема автобуса.

— Ами… аз отивам на Уест Банк номер две. Спокойно можеш да останеш с мен до края. А оттам вече ще си вземеш автобуса, ако желаеш.

За нея наистина не беше проблем да стигне с него до полицейския участък, а освен това имаше някои неща, които трябваше да уточнят. Все още се надяваше, че биха могли да изгладят неловката ситуация от предната вечер, а освен това бе любопитна по повод някои негови реакции по време на днешното заседание. Стана обаче така, че той пръв я попита какво мисли за Ерно.