Скот Търоу - Обратими грешки

— Мисля, че Мюриъл е много добър адвокат — отговори Джилиан. — И вдигна много пушилка.

— А ти повярва ли му?

Не се бе замисляла дълбоко по този въпрос. Дали да вярва, или не по някакъв начин й се бе сторило не най-важното. На първо място не бе най-важното дали точно тя ще му повярва. Но за сметка на това усещаше, че спектакълът приковава вниманието й все по-силно. Не беше стъпвала в съдебна зала от деня, в който бе чула своята присъда. Но днес бе почувствала радостна възбуда, за която нямаше обяснение. Адвокатите, съдиите, дори начинът, по който се разпространяваше звукът… тръпката на емоцията бе по-силна дори от онова, което човек изпитва в театъра, може би защото тук всичко бе така оглушително реално. Когато Ерно бе заговорил за наближаващата си смърт, бе изпитала усещане като от безкрайна светкавица. В един миг дори очакваше в залата да замирише на озон.

Джилиан не се изненада, че бе почувствала лека завист. Всъщност тя винаги бе обожавала атмосферата в съдебната зала. Шокирало я бе само колко пресни са спомените, които бе съхранила — пресметливостта и разчета, влизащи във всеки въпрос, усилието да разгадаеш мистериозните реакции на съдията. Едва сега си даде сметка, че бе сънувала всичко в подробности всяка нощ.

— Съвсем честно казано, Артър, не съм съвсем уверена, че искам да му повярвам. Но мисля, че твоят повторен разпит бе гениално проведен и на практика също толкова ефективен, колкото кръстосания на Мюриъл.

— Едва ли чак в такава степен — каза Артър, макар да не успя да сдържи доволната си усмивка. Не че Джилиан беше само вежлива. Всъщност Артър открай време си беше първокласен адвокат. Кръстосаните разпити изискваха елемент на театралност, понеже разпитващият трябваше да се превърне за журито и съдията в олицетворение на съмнението. Повторният пряк разпит изискваше друг вид артистичност, много по-тънка и деликатна, и при него адвокатът, подобно на родител, опитващ се внимателно да въздейства на непокорно дете, трябваше незабележимо за останалите да върне своя свидетел под благоприятната светлина на прожекторите.

— На тази фаза още не съм решила какво да мисля за Ерно — каза тя. — Няма ли някакъв независим начин да се проверят твърденията му?

— Засега не мога да се сетя как. Не и с помощта на веществените доказателства. Ако беше признал, че я е насилил, можехме да разчитаме на косъм, ДНК или нещо друго, само че няма нищо подобно.

— Защо мислиш, че отрича това? За секса говоря.

— Още от деня, когато двамата с теб отидохме при него, той настоява, че Пейнлес се е объркал. Според мен обаче това говори в негова полза. Ако се опитваше да натъкми показанията си към веществените доказателства, щеше да си го признае.

Колата едва си пробиваше път през натоварения следобеден трафик. Джилиан размишляваше. На тази напреднала фаза простото повдигане на съмнения относно правилността на присъдата нямаше да е достатъчно, за да спасят Гандолф от екзекуцията. След десет години обжалвания и протакане вече бе прекалено късно за това. Но съществуваше шансът Мюриъл да поиска да изтегли съдебния спор от светлината на прожекторите.

— Мюриъл може да пожелае да разговаряте за извънсъдебно споразумение — предупреди тя Артър.

— Искаш да кажеш смяна с доживотна присъда? Дори ако е невинен?

— Какво би казал клиентът ти?

— Та това е юридическият еквивалент на изпитание чрез божи съд! Предложи му живот. Ако е виновен, ще се вкопчи в тази възможност. Ако е невинен, също може да каже „да“, само и само за да живее.

— Изборът е негов, не е ли така? — попита Джилиан, но Артър поклати глава.

— Искам да бъде невинен. Вече съм заразен с бацила на Памела. — Той я погледна срамежливо като малко момче. — Това е много по-добре, отколкото да си прокурор. Вярно, и прокурорите се борят за правата кауза. Но не по този начин. Защото аз сега трябва да убедя целия свят. Не знам дали ще повярваш, но за пръв път от години не се чувствам победен още със ставането ми сутрин. — Неспособен както обикновено да скрие чувствата си, Артър просто излъчваше възбуда.

Джилиан се усмихна, но отново почувства, че навлиза във води, до които няма право да се приближава. Вместо да задълбочава тази тема, тя попита Артър за сестра му и той накратко й разказа историята й с онзи лишен от всякаква емоция глас, който подсказваше ако не пълно дистанциране, то най-малкото, че всякаква надежда вече е удавена от болката. Въпросната история всъщност бе възможно най-банална: периоди на относително стабилизиране, последвани от отчайващи сривове и хоспитализация. Сюзан бе изчезвала на няколко пъти и Артър и баща му бяха обикаляли улиците. Последния път например я бяха открили не къде да е, а чак във Финикс, надрусана със спийд — възможно най-лошото нещо, което може да се случи на един шизофреник — и бременна в третия месец. Тази цикличност бе смазала бащата на Артър, неспособен да загуби надеждата, че красивото момиче, на което бе предстояло бляскаво бъдеще, някога ще се върне при него.