Скот Търоу - Обратими грешки

Мюриъл отвори вратата и направи на Керъл знак да придружи Джон и приятеля му до фоайето на съдебната палата, където чакаха монтираните телевизионни камери. Няколко репортери извикаха името й и тя им обеща да бъде на тяхно разположение след няколко минути. Лари обаче веднага въведе две девойки, приятно изглеждаща жена към четиридесетте и накрая по-възрастна дама, боядисала косата си в безжизнено черно. Тя бе и единствената от четирите, която Мюриъл веднага позна.

— О, госпожо Салвино — поздрави Мюриъл майката на Луиза Ремарди. Възрастната жена бе корава и пряма и Мюриъл винаги бе приемала като даденост, че е замесена от по-друго тесто. Лицата на девойките си приличаха като на близначки, но двете години разлика във възрастта им водеше до значителен контраст във външния им вид. Втората си бе сложила грим и бе една стъпка по-висока от сестра си. Но и двете бяха слаби и мургави, с дълги челюсти, черна коса и огромни тъмни очи. И двете бяха посвоему много красиви. Мюриъл веднага се досети, че това са дъщерите на Луиза.

Вярна на обичайния си делови маниер, госпожа Салвино прекъсна поздравите на Мюриъл.

— Тази работа… — започна тя и се запъна, — защо най-сетне не сложите край на тази работа?

— Нуча! — сгълча я четвъртата жена.

— Мюриъл — обади се Лари с несвойствен за него глас на церемониалмайстор, — спомняш си Женевиев Кариер, нали? Тя беше близка приятелка на Луиза. — Оказа се, че Женевиев е дошла в смесената роля на шофьор и съпроводителна. Госпожа Салвино бе една от онези стари италианки, жителки на Кийуаний, които стигаха до Сентър Сити не по-често от две-три пъти годишно и винаги с боязън.

— Изобщо не исках да идвам тук — продължи госпожа Салвино. — Само че Дарла чула по телевизията. И реши, че ще дойде, което при нея е само извинение да не ходи на училище.

— Много ми е притрябвало извинение — обади се по-голямата й внучка. Малката са срамуваше, може би заради шините на зъбите си, и подпираше вратата. Но Дарла бе нахапана и за двете. Вече шестнайсетгодишна, тя се бе облякла в онова оскъдно облекло и бе сложила онзи тежък грим, които Мюриъл виждаше по улиците. Фигурата й бе доста налята за тясната камизолка, която не покриваше пъпа й. Мюриъл често се надсмиваше на стряскането, с което възприема сексуалната безочливост на тези момичета, може би защото съзнаваше, че тя самата при всички положения щеше да се възползва в максимална степен от подобна свобода, стига да я бе имала в своята младост.

— Не беше нужно да слушаш всичко това — сопна се баба й.

— Стига, бабо! Ако не си разбрала, всичко го дават по телевизията. Освен това става дума за майка ни, а ти не искаш да ни разкажеш нищо. Само че така няма да стане!

Намеси се Лари:

— Не вярвам да си научила нещо за случилото се, Дарла. Защото два дни слушахме само измислиците на един огорчен от живота умиращ мъж, решил да се позабавлява на смъртния си одър.

— Само че имаше моменти, в които аз му вярвах — отговори тя със заядливия маниер на хора на нейната възраст. — Защото онзи, за когото казват, че го е направил… Не знам, струва ми се, че не е способен на това. А и не виждам как един пич, болен колкото е този, може да събере енергията да измисли всичко това.

— Е, ти поне си силна по измислиците — въздъхна баба й.

Дарла я погледна с унищожителен поглед.

— Единственото, което не ми харесва у този, е скапаният му външен вид — заяви тя. Мюриъл и Лари, все още под въздействието на конфронтационната атмосфера от съдебната зала, се разсмяха едновременно, развеселени от жестокостта към Ерно. — Ама наистина — настоя Дарла. — Разбирам, че е болен и така нататък, само че на него не му личи някога да е изглеждал дори малко по-добре. Мама беше точно обратната. На всичките й снимки с други мъже — дори и с татко — изглежда страхотно. — Момичето говореше с жар и Мюриъл бе поразена от неугасналото с времето възхищение към майка му. Колкото повече остаряваше Мюриъл, толкова по-отчетливо усещаше товара болка, с който влизаха в съда хората. Когато беше по-млада, усещаше нещо по-различно — гнева на жертви и обвиняеми, чувстващи се измамени, макар и по различен начин. А понякога, вярно, доста по-рядко, усещаше и нуждата да унищожи злото. От всичко това в момента бе останало само чувството на засегнатост — от името на Дарла, дори от името на престъпниците, които на свой ред често съжаляваха за стореното от тях, и във всички случаи от името на техните семейства, които по правило се оказваха абсолютно невинни, както бяха невинни неволните странични наблюдатели, и чиято единствена грешка бе, че са обичали някой, който не е заслужавал обичта им. За Дарла обаче явно беше важно оценката на майка й да бъде споделена и от други. Тя се обърна към Женевиев, която бе проследила схватката между баба и внучка с едва забележима усмивка. — Не е ли така, лельо Женевиев? Няма начин мама да е излизала с човек като този.