Скот Търоу - Обратими грешки

С инстинктивната кристална яснота, с която бе свикнала да възприема подобни събития, тя изведнъж осъзна какво трябва да направи. В залата присъстваше Джон Леонидис, седнал назад, както бе постъпвал през изминалите над девет години винаги, когато бе имало съдебни заседания, които по някакъв начин го засягаха. Без да обръща внимание на останалите, следвана по петите от напиращите репортери, тя сложи ръка върху рамото на Джон и го поведе през залата към стаичката за свидетели. От опит знаеше, че пресата няма да се махне, докато не направи изявление.

Джон не бе дошъл сам. Представи й един смугъл мъж, Пан — може би филипинец, — който изглеждаше значително по-млад от него. Дори след като Мюриъл затвори вратата на малката стаичка, гълчавата на тълпата отвън продължаваше да прониква. Джон отгризна парче нокът, докато разпалено обясняваше на Мюриъл — сякаш тя не знаеше това по-добре от всеки друг, — че Ердай лъже, за да си отмъсти на кендълската полиция, и че е бил специално запознат с всички подробности по случая.

— Искам да разкажа на идиотите отвън какъв фарс се разиграва — каза Джон; имаше предвид чакащите репортери. За Мюриъл най-добрият вариант бе да получи защита именно от жертвите. Въпреки това тя заяви на Джон, че трябва да говори само ако наистина държи на това. — Повярвай ми, искам — настоя Джон. — Мисля за този лайнар всеки ден. Гандолф? Всеки ден, Мюриъл, аз осъзнавам, че заради него съм загубил още нещо. Напоследък, през последните няколко месеца, се питам все по-често дали баща ми щеше да се гордее с мен. — Джон имаше сериозни основания да вярва, че Гъс щеше да е много доволен от своя син, защото Джон не само бе осигурил с работата си съществуването на „Парадайз“, чийто просперитет бе станал възможен заради развитието на квартала, но освен това в партньорство със собственик на местен хотел бе основал верига гръцки ресторанти от средна категория. По покана на Джон Мюриъл обядваше в едно заведение в Сентър Сити на име „Таверна ГГ“ — ГГ бе съкращение от Готиния Гъс — няколко пъти годишно. Самият Джон бе запазил навика да сяда на нейната маса, да пуши и да предъвква подробностите по случая с убийството на баща си, които явно оставаха все така живи в съзнанието му, като че ли всичко се бе случило предния ден. — Мисля, знаеш, че Гъс щеше да има известни проблеми с някои неща в живота ми — продължи Джон и погледна към мъжа до себе си — така, както ги имаше мама, но вярвам, че и той щеше да ги приеме, както свикна тя. Наистина вярвам. Но все пак имам право да искам да зная със сигурност. Нали така. Всеки би искал. Този нещастник Гандолф… той не е Бог. Но в моя живот той се превърна точно в Бог.

За Джон, както за повечето близки на жертви, убийството на баща му и наказанието на убиеца винаги щяха да останат изпълнени с дълбок личен смисъл. Но въпреки това основната причина, поради която Джон не можеше да сложи точка на този период от живота си, бе, че случаят изобщо не бе приключил. Защото Джон Леонидис вече от десет години чакаше затаил дъх, надявайки се към трагедията със загубата на баща му да не се прибави и несправедливостта Роми Гандолф по някаква прищявка на съдбата да се изплъзне от наказанието, което скърцащата съдебна машина бе постановила, че заслужава.

Още преди години Джон се бе оказал най-непреклонният сред близките на жертвите в желанието си да чуе смъртна присъда за Гандолф. След процеса съпругата на Пол Джъдсън, Дайна, се бе преместила в Боулдър и се бе постарала да направи всичко възможно, за да започне нов живот, в резултат на което никой не бе чувал за нея от години. Майката на Луиза, чиято неприязън Лари бе успял да си навлече още по време на следствието, се бе появила в съда и бе поискала смъртно наказание за убиеца, но после се бе укротила. Но Джон… Джон щеше да е щастлив, ако имаше възможност да следва право само и само за да може да проведе съдебния процес лично. В началото Мюриъл си бе мислила, че го прави заради майка си. Само че когато му бяха дали думата преди произнасяне на присъдата, Джон се бе изправил и бе заявил пред всички, че според него самият му баща би желал да бъде произнесена смъртна присъда.

„Той би дал шанс на всеки“, бе казал синът за баща си. „Би му дал шанс пет пъти, ако вярваше, че той полага някакви усилия. Само че в края на краищата той си бе човек от старата школа. Беше корав. Рано или късно щеше да каже: дотук. Баща ми се отнасяше добре с Гандолф. Но за добротата си получи само куршум в главата. Така че щеше да иска да види този човек мъртъв. Затова и аз искам същото“. Още тогава Мюриъл бе имала съмнения дали представата на Джон за баща му е съвсем правилна, но коя бе тя, че да се обажда? Само че си спомняше съвсем ясно настроението в съдебната зала след изказването на Джон, спомняше си сериозността, с която седящата на съдийския стол Джилиан Съливан бе изслушала думите му. Идеалистите можеха да си се пенят за унизителността на екзекуцията, само че това решение бе много по-добро, отколкото гражданите да бъдат оставени да поемат правосъдието в своите ръце, нещо, което хора като Джон бяха не само способни, но и готови да направят, хора скърбящи, хора с дълг към убитите, хора, желаещи да видят действия, вместо думи. За Джон смъртта на Роми Гандолф се бе превърнала в приоритет номер едно — част от ролята на дубльор на баща си, роля, която той бе поел още когато Гъс бе умрял.