Някога беше бягал от нея след всяка среща, но го бе правил, защото искаше да убеди себе си, че не е хлътнал до уши, че все още въздухът не изглежда по-чист, когато тя е наблизо, и че още няма нужда да крачи в живота рамо до рамо с друг. Сега се криеше, защото не беше сигурен каква част от тези неща все още е готов да повтори.
Само че докато отбягваше Мюриъл, отбягваше и жена си. Смешна работа — беше убеден, че е приключил с онзи етап от живота, когато душеше дрехите си, преди да ги прибере в гардероба, за да се увери, че Нанси няма да долови миризмата на чужд одеколон или пудра. Преди десет години бе толкова смазан и победен, когато Мюриъл бе обявила края на връзката им, че дори не бе намерил сили да се преструва пред Нанси. Една вечер, след като се бе сринал в шезлонга и бе опукал набързо няколко бири, Нанси бе застанала пред него.
— Пак ли те сдъвкаха и те изплюха? Нека се сетя… пак са те зарязали. — Беше прекалено слаб, за да я лъже, но истината я смая. — И да не искаш сега от мен да те съжалявам?
— Ти сама ме попита.
— И сега трябва да се отнасям внимателно с теб, така ли?
Но го направи, защото беше Нанси и беше прекалено добра, за да се държи по друг начин. Без думи се бяха съгласили да посетят отново адвокатката, с която преди време бяха започнали да обсъждат безкръвна раздяла на имуществото. Отложиха го, докато Лари се оправи. След половин година все още имаха намерение да го направят. Дори две години по-късно Лари бе убеден, че и двамата само гледат да се появи нещо по-добро. Все пак Нанси държеше няколко коза. Тя никога нямаше да изостави момчетата му. Времето минаваше и благодарността му към нея за това отношение, както и преклонението му пред нейния характер, правещ я достойна за канонизиране, клонеше към безкрайността. А и малко по малко започваше да губи интерес към другите жени — те не бяха на нивото на Мюриъл; но по-важното бе, че дължеше уважение на Нанси, която не се бе възползвала от възможността да го изхвърли на улицата. Понякога Лари се замисляше за царящото между двамата разбирателство и се питаше дали просто бракът не е замислен да бъде такъв — спокоен и изпълнен с взаимно уважение. Но не. Не. Трябваше да има някакъв акорд, който те грабва, а не цял живот да слушаш хармония и припеви.
Именно последното заключение го бе върнало при Мюриъл. Беше убеден, че от това няма да излезе нищо хубаво. Майка му обичаше да му натяква тази фраза, изрече я в главата му и сега. Едва ли му се бяха събрали два час сън общо от сряда насам. Коремът му беше като изтъркан с шкурка, а погледнеше ли се в огледалото, установяваше, че очите му изглеждат като кратери. Най-лошото бе, че самият той нямаше представа какво точно иска. Единственото, което му бе ясно, когато се изправи пред вратата на Дикерман, бе, че е оставил живота зад гърба си.
Морис Дикерман, кокалест нюйоркчанин, бе наричан Бога на отпечатъците от полицаи, прокурори и дори от голяма част от адвокатите. Често изнасяше лекции в различни университети и по конференции на правозащитните органи из страната, но освен това бе и изтъкнат учен, автор на важни статии върху пръстовите отпечатъци. При тази му известност беше по-вероятно да бъде открит да дава показания в някой съд в Аляска или Ню Делхи, отколкото да наглежда Криминологичната лаборатория, но като служител на една полицейска система, в която скандалите не бяха редки — само миналата година бяха разкрити две престъпни групировки с участие на полицаи: едната за продажба на наркотици, другата за обири на бижута — Мо беше скъпоценен капитал и уникален източник на достоверна информация. В средата на 90-те беше заплашил да напусне и това най-сетне бе принудило кметството да намери парите за доставка на автоматизирана система за идентифициране на пръстови отпечатъци — нововъведение, закупено години по-рано от други управления със същия числен състав.
През 1991, когато бяха убити Гъс Леонидис, Пол Джъдсън и Луиза Ремарди, не беше възможно да се идентифицира непознат пръстов отпечатък, без да се разполага със заподозрения. Ако извършителят не бе оставил всичките си десет отпечатъка, които се съхраняваха на картата — а тя на свой ред се правеше, като натопените в специално мастило пръсти един по един се притискаха върху специален картон, — беше невъзможно да се установи от кой пръст е даден частичен отпечатък, а от тук бе невъзможно и да се издири неизвестен отпечатък в огромния каталог от пръстови отпечатъци, поддържан от местната полицейска служба и ФБР в национален мащаб. Компютърната обработка на изображения бе променила това състояние на нещата. АСИПО, автоматизирана система за идентифициране на пръстови отпечатъци, позволяваше на машината да сравни снет отпечатък с всеки въведен в базата данни. АСИПО например бе позволила на Мюриъл само за една нощ да установи, че нито един от отпечатъците, оставени в „Парадайз“, не е на Ерно.
Читать дальше