Скот Търоу - Обратими грешки

Той я погледна, после сложи ръката си върху нейната в знак на помирение. Контактът, колкото и да бе мимолетен, я запрати в прилива между двамата. Тя надникна плахо в очите му. После леко стисна рамото му и без никакво колебание го пусна. Погледна дланта си и лекичко се засмя.

— Какво?

Тя обърна дланта си към него. Беше побеляла от гипсовия прах.

— Остави белега си, Лари.

— Така ли?

— Колона от сол — поясни тя.

Той се смути. Явно не разбираше какво точно иска да му каже.

— Какво беше сбъркала жената на Лот?

— Погледнала назад — напомни Мюриъл с крива усмивка.

— Да, вярно.

Макар да си бе обещала, че няма да прекрачи граничната линия, усещаше, че този път не може да спре. Нямаше никакво значение дали става дума за тяхната младост, за мечтите или за най-обикновено либидо — тя желаеше Лари. Той излъчваше нещо, което не бе почувствала у никой друг. Преди десет години не бе забелязала това, но тогава връзката им бе олтар пред нея, признание на нейната власт. Беше нещо уникално. Лари познаваше силата в нея и за разлика както от Род, така и от Талмадж, не я боготвореше за собствени цели. Той просто искаше мир на определени условия, пълноценно партньорство, и да бъдат двамата. Тя бе пропуснала тази невероятна възможност преди години и отлично съзнаваше това; днес обаче искаше да се увери, че шансът повече не съществува. Отново вдигна дланта си.

— Дали Бог не ми казва по този начин да стоя настрани от теб, Лари?

— Не разбирам тези неща, Мюриъл. Не поддържам пряка връзка с него.

— Но това ли искаш? Миналото, каквото е?

Лари дълбоко се замисли.

— Да ти кажа истината, Мюриъл, не знам какво точно искам. Но зная едно: не искам отново да мисля за самоубийство.

— Значи казваш „не“?

Той се подсмихна.

— Момчетата не могат да казват „не“.

— Това са само думи, Лари. — Тя отново погледна дланта си. Белият прах се бе полепил по изпъкналите места и линиите изпъкваха с особена яснота. Линията на живота и линията на любовта, така любими на всички хироманти, изглеждаха като реки върху карта. Тя вдигна поглед и намери на рамото му мястото, където ръката й бе оставила отпечатък.

Мисълта, че може да се противопостави, мина през главата на Лари като гола абстракция, без да остави следа. Излъчването на Мюриъл започваше да му действа. И както винаги, инициативата бе в нейните ръце. „Защо ми се обаждаш — изтъкнала бе тя, — ако искаш от мен да не предприемам нищо?“. Беше я довел тук. И сега тя правеше нещата максимално лесни. Малка и безстрашна, тя се изправи на пръсти, постави едната си ръка върху рамото му, сложи другата върху бузата му и го притегли надолу към себе си.

След това нещата се развиха с отчаянието и скоростта на поставена в клетка птица, подскачаща, за да полети. С всичкото безполезно пърхане с крила и блъскането в клетката. От горещината плътта й бе леко солена — вкус, който той асоциираше с този на кръвта. Сърцето му се блъскаше в гърдите и в резултат той приключи много по-бързо, отколкото му се бе искало. Неприятната изненада бе, че бяха оплескали всичко. Тя беше или в началото, или в края на цикъла си и бе пожелала да го направи в нея, сякаш изплашена, че ако му каже да вземе предпазни мерки, нещата ще се развалят.

Накрая тя се оказа отгоре и остана вкопчена в него така, сякаш той беше скала. Усещаше я да си почива и това му бе по-приятно дори от другото. Погали я с двете си ръце и споменът за тялото й се върна със сладка болка: издутините на прешлените по гърба й, ребрата, изпъкнали като клавиши на пиано, пищните извивки на дупето й, което той винаги бе смятал за най-привлекателната част от анатомията й. Откакто се бяха разделили, беше плакал само веднъж, когато дядо му, имигрантът майстор-колар, бе умрял на почти сто години. Лари често си спомняше с благодарност за него и мислеше колко по-тежък щеше да е животът за двайсет и трите деца и внуци на този човек, ако той не бе събрал куража да се пресели тук. Примерът за този така дълго продължил героизъм му пречеше да съжалява себе си в този момент. Спасението бе в хумора.

— И как сега да обясня на момчетата, че се налага да почистват чисто нов мокет?

— Давай — подкани го тя, — оплачи се. — Главата й бе вирната закачливо. Беше с брошка, която в бързината не бяха успели да махнат, и сега разкопчаната й рокля се развяваше около нея като пелерина: черната дантела на точки още стоеше върху раменете й, но надолу беше гола. — Съжаляваш ли, че го направихме? — попита го тя.