Скот Търоу - Обратими грешки

— Работи ли вече канализацията? — попита тя и Лари й показа къде да отиде. На стената до умивалника имаше прозорче и сред рояка светлини долу Мюриъл видя квартала, в който бе израсла — на половин километър от Форт Хил, пояс от бунгала, построени сред лабиринт от железопътни депа и гаражи за камиони. Даже днес кварталът си оставаше терен за безкрайни паркинги, осветени ярко, за да се предотвратят кражбите, и километрови отсечки, по които колони тежкотоварни камиони, нови фордове и контейнери чакаха реда си да застанат на рампите. Хубаво място. Хората се трудеха усилно, бяха свестни и мили и желаеха за децата си само най-доброто. Но както винаги се случва с трудовите хора, те много добре усещаха дълбочината на пропастта, отделяща ги от онези, които ги командват. Но не и от нея, беше се заклела тя. Не и от нея.

Вече нямаше илюзии. Знаеше, че щеше да полудее, ако беше изживяла живота си изолирана от властта. Но докато гледаше надолу към стария си квартал, продължаваше да живее с най-доброто на онези времена, със знанието, че просто трябва да живееш живота си, да се опитваш да направиш поне половин крачка напред, да сториш повече добро, отколкото зло, и да обичаш някого. Точно желанието да установи повторно контакт с тези ценности бе в основата на онзи един час, който прекарваше всека седмица в църквата, когато сърцето й излиташе от тялото й и се устремяваше към Бог. Бебетата, които така и не бе могла да има, също бяха в църквата, неизвестни непознати, също като любимия, за когото си въобразяваш, че те чака някъде по света… когато си на тринайсет. Бъдещето. Животът на нейния дух. В молитвата си тя продължаваше да протяга ръце към тях със същата любов, с която го бе правила в мечтите си. Помисли си за Лари и изведнъж усети, че любовта на един мъж може би ще запълни живота й.

Той я чакаше в пристроената обща стая в задната част на къщата. В първоначалния си вариант изпълнението било евтино и Лари обясни, че се опитал да я поукраси с хубав мокет. За да отблъсне емоцията на онова, което едва не я задавяше, тя насочи разговора към работата.

— Лари, според мен е време да хвърлим на масата всичко, което знаем за Ерно и Колинс. Утре ще напиша на Артър писмо.

— Защо?

Очакваше да я попита.

— Защото е ясно, че те отчаяно се мъчат да издирят Фароу. Става дума за смъртна присъда, Лари, и не бива да крия от тях неща, които могат да са съществени.

— Съществени?

— Лари, аз нямам представа какво означава всичко това, както впрочем и ти. Но нещата се свеждат до това, че Колинс е крал билети с помощта на Луиза, така ли е? Според теб това нищо общо ли няма с обяснението откъде е знаел достатъчно, за да накисне Гандолф?

— Мюриъл, направо виждам как Артър ще се изправи в съда и ще се опита да отвори всички възможни линии на интерпретация едновременно. Знаеш, че е така. И ще се разкрещи, че трябва да дадем на Колинс имунитет.

— Това му е работата, Лари. Което не означава, че ще стане, както на него му се иска. Апелативният съд никога няма да ме принуди да дам имунитет на Колинс. Но аз бих искала Артър да е наясно с нещата — за това, че Колинс е Фароу, за стрелбата. Както и за онова, което Колинс ни разказа в Атланта. Трябваше да разкрия това още преди време, но мога да се престоря, че истината едва сега ме е осенила.

Лари стисна очи, вбесен от глупостта на закона.

— Но ние не сме сто процента сигурни, че Колинс е Фароу — напомни накрая той.

— Стига, Лари…

— Съвсем сериозно. Нека се свържа с Дикерман и да проверя успял ли е да снеме отпечатък от револвера. Това вече би означавало, че със сигурност става дума за Колинс.

— Обади му се. Кажи му, че разследването отново е активирано и че имаме нужда от бързи отговори. Но не мога да чакам с Артър. Колкото повече се колебаем, толкова по-силно ще се разсмърди, че сме скрили ключови улики, благоприятни за защитата. Артър разполага с десет дни, за да обжалва постановлението на Апелативния съд, и аз искам да мога да кажа, че съм му предоставила информацията своевременно, веднага след като сме видели връзката между събитията около убийствата.

— За бога, Мюриъл.

— Това е последното препятствие, Лари.

— Господи — каза той, — колко пъти ще трябва да печелим това шибано дело? Понякога ми иде да отида в Ръдярд и да застрелям Роми, та цялата тази дивотия най-после да свърши.

— Може би вината е наша. Може би има нещо, което през цялото време ни пречи да сложим точката. — Тя, разбира се, знаеше какво е това „нещо“, знаеше го и той, но това бе част от „дивотиите“, с които му се искаше да приключи веднъж и завинаги. Тя сложи ръка на рамото му. — Лари, повярвай ми. Всичко ще завърши добре. — Което естествено доказваше неговата теза. Онова, в което той вярваше открай време. Че един случай никога не се отнася до жертвата, обвиняемия или какво точно се е случило. Изобщо не е това. И за полицая, и за адвокатите, и за съдията случаят е важен за самите тях. А конкретният случаи бе важен за всички едновременно. Извърнал лице от нея, Лари буквално трепереше от безсилие. — Наистина, Лари — каза тя. — Ако не си искал да продължаваш с този случай, защо отиде в „При Айк“? Защо изобщо ми се обади?