Скот Търоу - Обратими грешки

Лари зададе един от въпросите, които го бяха измъчвали през цялото време:

— Защо Фароу не беше обвинен за заплаха срещу Ерно?

— Ами ние всички го бяхме отписали. А и Ерно не искаше да отправя обвинения срещу него. В мига, в който му взехме пищова, започна да се вайка над тялото.

— Нали Ерно каза, че било самоотбрана?

— Така каза. Само че не спря да ни повтаря да сме оставели човека на мира.

— Не е много логично.

— Ти си от „Убийства“ и по ги разбираш тези неща, но мен ако питаш, онези, дето стрелят, не си падат по логиката.

Лари се замисли за секунда. Здравият разум му подсказваше да спре да пита, но на петдесет и четири години той още не беше научил как да се вслушва в гласа му.

— Виж, Майк… Става дума за това, че започнах да сънувам лоши сънища. Искам да намеря покой за едно нещо. Ти как мислиш, можеш ли да го разпознаеш? За Фароу ти говоря.

— Четири години, Лари. Може би Мал би могъл. Той му държа петнайсет минути главата в скута си, докато чакахме линейка.

— Момчета, я да ви черпя по една бира на бара. — Айк бе прибрал броя на „Трибюн“ и Лари го помоли да го извади пак. — Ей за този ви говоря — каза Лари и показа челната страница на Гейдж и Родригес. — Кажете ми само, че не ви прилича на онзи, дето Ерно го е застрелял.

Родригес надникна преди Майк, но на лицата и на двамата бе изписано едно и също. Лари им сочеше Колинс на снимката от погребението на Ерно.

— Господи — прошепна Лари. Но фактите продължаваха да се трупат и това продължаваше целия ден. Фароу бе пътнически агент, такъв бе и Колинс. Ръст, възраст, расова принадлежност — всичко съвпадаше. И Колинс, и Фароу се представяха от Джексън Ейърс. „Фароу Кол“ звучеше като „Колинс Фаруел“, което бе добре известен подход при избор на измислено име. И не беше ли съвсем разбираемо за човек, току-що излязъл от затвора, да си избере фалшива самоличност, за да е сигурен, че няма да даде на полицаите летящ старт, ако му се случи пак да оплете конците по един или друг повод? Но онова, което най-силно безпокоеше Лари, бе същото, което го бе осенило, докато бе почиствал с пескоструйката: разказът на Колинс как Исус бил влязъл в живота му с куршум в гърба.

Родригес се опитваше да го успокои, но Лари излезе навън, за да се обади по клетъчния си телефон. Високите облаци в небето бяха започнали да потъмняват и приличаха на гневен жребец, изправил се на задните си крака. „Тази нощ ще има буря“, мина през ума на Лари. После настоящето отново го налегна.

Адски шибан случай!

8 август 2001

На море

— Имаш ли време да излезеш от офиса?

Беше след края на работното време и Мюриъл сама бе вдигнала телефона. Гласът на Лари звучеше топло и познато. Беше чакала това обаждане от няколко дни и затова много се разочарова, когато той добави: — Тук има няколко момчета, с които трябва да поговориш. — Трябваха й няколко секунди, за да скрие объркването си, преди да го попита къде, по дяволите, се намира. Според звуците май беше в някоя кръчма.

— Какво има? — предпазливо попита тя.

— Отворихме буркана с червеите — отговори Лари. — Не… Змии. Гърмящи. — Значи имаха проблем. — И ако не възразяваш — допълни Лари, — донеси, моля те, старото досие на Колинс, което събрахме за него, преди да го посетим в затвора. — После й каза къде да го потърси в купа документи, складирани в офиса й.

След половин час Мюриъл бутна дъбовата врата на таверната и веднага почувства настроението вътре. Общо взето, сред полицаите в околия Киндъл имаше две школи по отношение на нея: едните я харесваха, другите я мразеха от дън душа. Принадлежащите към втората група не размахваха мнението си по време на работа, но в извънработно време не се смятаха задължени да се държат благовъзпитано. Светът, в който живееха, беше прекалено мъжки, за да могат да понесат с разбиране амбициите на една жена. Тя можеше да се съгласи, че твърде често си позволява да бъде твърдоглава и че понякога се държи дори оскърбително, но в дъното на душата си бе убедена, че големият проблем на мъжете, гледащи я в момента без особена симпатия, е предубедеността.

Лари беше на бара. Беше по работен комбинезон и изглеждаше овъргалян в брашно. И дрехите, и косата му бяха посипани с бял прах.

— Решил си да се маскираш като поничка със захар за Хелоуин, така ли? — Той не схвана шегата, докато не се погледна в огледалото над бара, но дори и тогава не му стана смешно. Обясни й какво е правил целия ден, но беше ясно, че го вълнува не външният му вид, а по-други неща. — Какво става? — попита накрая тя. Той й разказа, сглобявайки историята парче по парче. Само защото стоеше близко до него, не се наложи да му изкрещи: — Искаш да кажеш, че Ерно Ердай е стрелял по собствения си племенник?