Татяна Полякова: Нейната малка тайна

— Почакай — изрече той възможно най-нелепата фраза.

— Моля те…

Положи ме на пода, грабна една кърпа от стола и я мушна под блузата ми, обхванат от треска и стиснал зъби от отчаяние.

„Господи, колко е глупаво! — помислих си аз, гледайки го в очите. — Господи, моля те, прости ми…“

Резо стисна ръката ми, аз се изплаших, опитах се да се надигна и не успях, а той ми помогна, като мушна длан под главата ми, и аз казах:

— Върви! После ще извикаш „Бърза помощ“. Чули са изстрелите… ще дойдат тук. — Езикът ми не можеше да се превърта, нещо изклокочи в гърдите ми, а аз завих от отчаяние, защото разбрах, че той никъде няма да отиде. — Моля те… — простенах с последни сили. — Върви, глупако, не искам да те убият.

— Мълчи, не трябва да говориш. — Той извади мобилния телефон от джоба си и започна да звъни на „Бърза помощ“, а аз исках да му извикам: „Върви по дяволите!“, но вместо вик, от гърлото ми излезе хриптене и почувствах в устата си вкуса на кръв. Кръвта беше върху дланта на Резо, аз стиснах ръката му и затворих очи.

„В локва от собствената си кръв, миг преди смъртта, аз осъзнавам смисъла на живота. Абсолютно лайно…“

Вероятно разговарях с някого. Нямах тяло, но някой ми задаваше въпроси, а аз отговарях. Дълго разказвах нещо. Сигурно бях умряла, какво друго? Ами всички тези разговори… Кой знае, може би така трябваше да бъде?

А след това изведнъж разбрах, че имам очи — и ги отворих. Ярката дневна светлина ме удари като с юмрук. Притворих клепачи, но не се сдържах и тутакси се опитах да се огледам. Нямаше никакво съмнение: бях жива и бях в болницата.

Една медицинска сестра се приближи, наведе се до самото ми лице и отчетливо ме попита:

— Чувате ли ме?

Аз като че ли кимнах. Тя се усмихна и си помисли: „Яко момиче. Сега вече няма начин да не оцелее.“ Разбрах учудването й, когато научих от колко време съм тук. Самата аз едва не подсвирнах, в смисъл че ми се искаше, но още нямах сили за това.

— Всичко е наред — каза жената и пак се усмихна. След това излезе от стаята, а аз започнах да разглеждам тавана. Значи бях жива и отново имах шанс.

Опитах се да повдигна глава и да помръдна ръка — и успях. Отстрани нещо отвратително пищеше — сигурно беше някакъв медицински апарат. Изпитвах слабост в цялото тяло. Помръднах краката си, за да се убедя, че те съществуват и се подчиняват на командите на мозъка ми. Сега вече със сигурност знаех, че не съм умряла.

В този момент вратата се отвори и в стаята с рамото напред много предпазливо влезе Резо. Приближи се, седна на стола и хвана ръката ми.

— Не си заминал — с усилие изрекох аз, а той поклати глава. Слава богу, Резо беше жив и държеше ръката ми, макар че предпочитах да е на хиляди километри оттук. — Ти си кучи син. — Опитах се да се усмихна. — Нали те помолих…

— Всъщност не можех да избягам без теб — отвърна виновно той.

— Как се измъкна? — събирайки сили, зададох още един въпрос аз, но той махна с ръка:

— Дреболия. Всичко е наред. Не се тревожи. Честна дума, всичко е наред. Най-важното е ти да оздравееш. — Стисна леко дланта ми, а после се наведе и ме целуна.

Някой почука на вратата и се появи един тип с доста злобна физиономия. Той нерешително се усмихна и каза тихо:

— Белокосия се обади, май че е спешно…

След главата се появи и една ръка с мобилен телефон. Резо махна, ръката заедно с главата изчезнаха едновременно и незабавно, а вратата внимателно се затвори.

— Какво е това? — идвайки на себе си, зададох въпрос аз, макар вече да знаех какво ще чуя.

Резо се поколеба, въздъхна и рече:

— Работата е следната… с две думи не може да се разкаже, а ти не бива да се уморяваш… — Аз се намръщих, а Резо изплашено продължи: — Когато се случи всичко онова, за мен имаше само два изхода: или да бягам, като те оставя тук, или да заема мястото на Тати. Следиш ли мисълта ми?

Глухо простенах:

— Как успя?

— Всъщност не беше чак толкова трудно. Нали ти ми даде дискетата, а в нея беше написано всичко — кога и какво да се прави. А освен това се съветвах с теб, идвах тук… и ние си говорехме.

— Ти не би могъл да прочетеш онова, което беше написано на дискетата. Никой не би могъл.

— Но нали седях до теб, докато пишеше! Пък и шифърът ти изобщо не е чак толкова труден. Помислих си, че когато оздравееш, ще ти бъде приятно да научиш, че съм довел всичко до край. Разбира се, ние можем да заминем, ако поискаш. Макар че момчетата ми повярваха и някак не е удобно да ги зарежа сега, когато преживяхме толкова неща заедно и прочее…