Татяна Полякова: Нейната малка тайна

— Аха. Само че ти така и не каза какво ще правиш по-нататък?

— Хайде първо да свършим едно нещо, а после ще преминем и към друго.

Не бързах да го посвещавам в плановете си. Ако замисълът ми успееше, след гибелта на Клим и Монаха, а също и след предполагаемата кончина на Чумата, в града щеше да настане пълна бъркотия и властта щеше да се смени. Тати беше стар човек и най-вероятно щеше да бъде принуден да гледа отстрани как младежта се хвърля в бой за сфери на влияние. А в тази ситуация, както е известно, който превари, той ще завари.

Хвърлих поглед към Резо: един смешник на трона — точно това заслужават те… Истинско щастие беше, че хората не можеха взаимно да четат мислите си.

Ала когато след един час Резо влезе в кабинета на Тати и поиска разрешение да отсъства до сутринта, тъй като трябвало да посети любимата си, аз започнах да нервнича, а след това дори изпаднах в паника. Направо от кабинета Резо отиде при своя опел, без нито веднъж да се обърне назад, влезе в колата и изчезна зад завоя. Аз започнах да гриза ноктите си и да се щурам из стаята. Това, че Резо не дойде при мен и не се обърна на тръгване, ми се стори обидно, а мисълта, че можех да не го видя повече, предизвикваше остра болка у мен.

Нощта беше безкрайна и мъчителна. Бях готова да пратя по дяволите всичките си планове и се молех Чумата да е заминал някъде извън града и Резо да не успее да го намери. Впрочем, тъй като добре го познавах, бях сигурна, че това нямаше да го възпре и следователно в този случай рискът само щеше да се увеличи. Тази мисъл предизвика панически ужас у мен. Много ми се искаше да избягам от къщи, да се обадя на Резо, да направя още някаква глупост, само и само да се убедя, че е жив и здрав.

Изпаднала в пълна истерия, към три часа през нощта се измъкнах от стаята си и се прокраднах до телефона в хола. До него имаше килер, затворих се вътре заедно с апарата и светейки си с една запалка, набрах номера. Сърцето ми туптеше някъде в гърлото, а след това изобщо спря, щом чух гласа му.

— Да.

— Аз съм — успях да произнеса чак на третия опит.

— Вкъщи ли си? — разтревожи се той.

— Да.

— Всичко е наред, ще се видим утре.

— Не се връщай, ще се срещнем някъде и ще заминем…

— Сега това не е разумно — въздъхна той.

Върнах се в стаята си и мислех за Резо. Беше необикновено деликатен човек и никога за нищо нямаше да ме упрекне.

„Трябва да изчезнем! — реших аз. — Да пратим всичко по дяволите и да бягаме от града, без да извръщаме очи назад.“

На сутринта нещата не изглеждаха чак толкова страшни. Когато отидох да приготвя закуска на Тати, Резо вече седеше на верандата, преметнал крак върху крак, и се оглеждаше настрани, сякаш нищо не се бе случило. Първата ми мисъл беше да се хвърля на врата му, но Толя се въртеше наоколо, после се появи Тати и изобщо нямаше никаква възможност да останем насаме. Радваше ме само едно: че още никой не знае за неочакваната смърт на Чумата. Сутринта мислите на всички бяха лениви и абсолютно безопасни за нас.

Възползвайки се от това, че Тати беше в добро настроение, аз го помолих да ми разреши да си почина във ваканционното селище. Тати даде благословията си и след един час ние с Резо излязохме с колата през вратата на гаража. Много ми се искаше да се преместя на коленете му, да го прегърна силно и да се притисна към гърдите му, но това щеше да изглежда толкова сантиментално и глупаво, че тази мисъл веднага уби цялото ми желание.

— Къде? — попита Резо, гледайки ме с необяснимо съжаление.

— На вилата на Скобелев. Трябва да се отървем от оръжията, за да не може никой да ги свърже с убийствата.

Резо кимна в знак на съгласие, а по пътя аз неведнъж съжалих, че той имаше способността да мисли само за онова, което беше пред очите му. Сега пред очите му имаше шосе и той мислеше за него. За камиона, който се влачеше от лявата страна на пътя и пречеше на движението, за запорожеца, от чийто прозорец се показваше симпатичната муцуна на една овчарка… и за нищо друго. А все пак аз седях до него! Резо обърна глава, погледна към мен и се усмихна.

— Ще избягаме ли? — попитах с надежда.

Той поклати глава:

— Всъщност мисля, че от Тати не може да се избяга, в смисъл че ако той научи кой е убил Чумата, ще ми бъде доста трудно да намеря някъде скришно място. Може би ще извадим късмет. Ти си свободен човек и няма защо да живееш в дома му.

— А ти? — сепнах се.

— Какво аз?

— Ти ще напуснеш ли Тати?

— Виждаш ли — почеса се зад ухото, — в такава работа като моята има някои недостатъци. Никой не може просто да вземе и да си отиде. Плащат ни добре, но начинът на уволнение е изумително гнусен…