Татяна Полякова: Нейната малка тайна

— Да кажем, към осем часа, добре ли е?

— Чакам ви — зарадвах се аз.

Ние отидохме в центъра и два часа обикаляхме по магазините. Ако една жена, на която са позволили да си купи толкова подаръци, колкото поиска, се прибере вкъщи с празни ръце, несъмнено би убедила околните, че е луда. А аз щях да бъда луда едва от понеделник нататък, така че сега трябваше да си доставя удоволствие. И след като потрошихме сума пари, ние се върнахме при Тати.

А след това се заниза един пълен кутсузлук. Първо трябваше да се погрижа за вечерята и за целта да отида в магазина за разни неща (винаги купувахме по много продукти, за да стигнат за няколко дни), после Тати изпадна в лирично настроение и завърза разговор с мен, а след това решихме да изиграем една партия шах. Стиснала зъби, аз се преструвах, че това е най-хубавият ден в живота ми.

„Орлов може да се обади, да установи, че ме няма и да не дойде на срещата“, мислех си с мъка.

Когато в осем без петнадесет изчерпах всичкото си търпение, изведнъж си спомних, че не съм купила свещи за празничната торта. Универсалният магазин работеше до десет и бях обладана от желанието да отида там веднага. Тати дори не се усъмни в моето решение, нито пък се учуди. В крайна сметка аз и Резо полетяхме с пълна скорост към моя апартамент, но въпреки това се появихме там с половин час закъснение. Естествено Орлов го нямаше. Аз ругаех и се опитвах да се свържа с него по телефона, но не го открих нито у тях, нито в службата му. В крайното си раздразнение ритнах фотьойла и ние поехме към къщи.

През нощта при мен се появи Резо. Това беше изключително непредпазливо от негова страна, тъй като Тати си бе вкъщи, но не сметнах за необходимо да го гоня. Първо, това щеше да е недалновидно, и второ, просто не ми се искаше.

— Нещо задържа ли те тук? — попита Резо, когато от всичко на света най-малко бях склонна да разговарям.

— Къде?

— Ами… в този дом…

— Държиш ме само ти, при това болезнено…

Той стреснато разтвори длани, а аз изпуфтях:

— Стига де, пошегувах се. Разбираш ли изобщо от шеги?

— Твоят Доктор е опасен. Защо иска да те тикне в болницата?

— Как мислиш, наистина ли съм смахната?

— Не зная — отвърна той след кратък размисъл. — За мен това няма значение. Ако си смахната, значи си смахната, какво да се прави!

— Ама че ме успокои! — прихнах отново аз.

— Ти никого не слушаш, а това е лошо. Твоят Доктор е опасен, той знае нещо за теб, а ти не ми обясняваш за какво става дума и затова аз нервнича.

— Няма смисъл да нервничиш — уверих го. — По-добре ме целуни.

Но на следващия ден самата аз започнах да нервнича, и то здравата. Тръгнахме на разходка извън града — предполагаше се, че преди да постъпя в болницата, трябва да постоя малко на чист въздух. Веднага започнах да се оглеждам за телефонен автомат. Резо ми предложи мобилния си телефон, натъкна се на няколко добри думи за себе си, притихна и се съсредоточи в пътя.

В продължение на два часа звънях на Скобелев, но все без никакъв резултат — от другата страна не пожелаха да вдигнат слушалката. Започнах да се ядосвам. Времето ме притискаше, имаше куп работа за вършене — и изведнъж да ме сполети такъв лош късмет! След като навъртяхме не по-малко от сто километра из града, ругаейки, аз се наканих да се прибирам при Тати. Сетне неочаквано размислих и казах на Резо:

— Дай да се отбием у тях. За начало просто ще минем покрай блока му.

Ненапразно се тревожех. Тъкмо свърнахме към двора, който ни интересуваше, и веднага зърнахме Доктора. Той изскочи от входа, в който живееше Скобелев, и както се казва — не приличаше на себе си.

— Спри! — изпищях и хукнах към него.

В този момент Доктора стоеше като побит и се опитваше да реши накъде да бяга и какво да прави.

— Докторе! — викнах аз, след като преди това на три пъти се обърнах към него с нормален тон и дори го дръпнах за лакътя. Той сякаш се окопити, погледна ме с оцъклени от ужас очи и се опита да избяга. Само че от Резо не можеше да се избяга току-така. Той хвана моя бивш приятел за врата и го натика в колата. Отдалечихме се на около петдесетина метра от блока, а Доктора започна да идва на себе си и като че ли се изплаши още повече.

— Ти ли си… — прошепна съвсем не на място.

— Разбира се, че съм аз — наложи се да потвърдя. Мислите скачаха в главата му като бълхи. — Скобелев жив ли е? — попитах не за да разбера, а за да дам възможност на Доктора да се свести.

— Не — врътна глава приятелят ми. — Той… той се е обесил в банята.