Татяна Полякова - Нейната малка тайна

— А аз не смятам така — ядосах се.

„Я стига! — Гласът сякаш идваше отстрани, вероятно шизофренията ми прогресираше. — Хайде хайде, върви! Той е много нещастен, всичките му принципи отидоха по дяволите, между другото е последователно момче и му е кофти без принципи. А ти сънуваш всякакви дивотии. Иди и зарадвай човека.“

Мушнах крака в пантофите си и дори попитах шепнешком:

— Ей, кой си ти? Сама ли си говоря? Естествено че си говоря сама, с кого другиго бих могла? Чудо невиждано!

Излязох от стаята, без да включвам лампата, и постоях малко пред вратата на Резо. Тишина.

„Може би не си струва да го будя?“, помислих си и отстъпих на крачка. Но в този момент сякаш някой ме блъсна по ръката и каза: „Върви-върви!“

Хванах дръжката на вратата, открехнах я и надникнах в стаята. До леглото светеше нощна лампа. Може би и той сънуваше лоши сънища.

Резо веднага вдигна глава, ръката му се шмугна под възглавницата, но в следващия миг той вече се усмихваше, а след това извади ръката си и попита:

— Какво има?

„Какво какво, откъде да зная?“

— Страх ме е — изтърсих аз и тръгнах към леглото му. Той се дръпна към стената и престана да се усмихва. — Може ли да остана при теб? — казах и без да дочакам отговор, бързо се мушнах под юргана. Свих се на кълбо, тутакси се успокоих, клепачите ми натежаха и почти веднага заспах. Всъщност — не за дълго.

„Според теб това честно ли е? — полюбопитства гласът в мен. — Между другото момчето е в прединфарктно състояние. Престани да се лигавиш и се дръж както трябва.“

„А как трябва?“ — попитах язвително.

„Ами не зная… Всъщност, след като вече си дошла, всичко трябва да стане, както се полага.“

„И кой си ти, умнико такъв?“, поинтересувах се аз — и се събудих.

Помръднах внимателно, после реших да се обърна на другата страна и да се настаня по-удобно. Идеята не се оказа особено сполучлива, защото ширината на леглото не предполагаше двама души да спят върху него на прилично разстояние един от друг. Изпънах крак и той по някакъв начин се оказа между краката на Резо, а неговите ръце — върху моите гърди. В това положение на мен не ми оставаше нищо друго, освен силно да го прегърна и да поднеса устните си за целувка. Което и направих.

„Слава тебе, Господи!“, каза ехидно някой вътре в мен.

На сутринта стоях зад кухненската маса, подпряла брадичка с ръка, и гледах в една точка. Резо пиеше кафе и — няма да крия, — ми хвърляше погледи, преливащи от задоволство.

— Как мислиш, къде се дяна Тати? — попитах. — И защо никакъв не се обажда?

Резо сви рамене:

— Тати не ме интересува особено. Тревожи ме друго. Например — твоите планове. Успяваш ли да следиш мисълта ми?

— И още как! — изсумтях аз. — Кажи: каква работа би могъл да има?

— Никаква — намръщи се Резо, а в това време в главата му имаше само една мисъл: „Разкарай се!“

Умният Доктор не можеше да се скрие от мен, колкото и да се стараеше, а пък на Резо това напълно му се удаваше, може би защото в неговата празна глава изобщо нямаше мисли.

„Много важно! — изсумтях. — Затова пък има други достойнства.“

Преместих поглед към лицето му, въздъхнах и помислих на глас:

— Всичко трябва да се довежда до край.

— Кое всичко?

— Не е твоя работа. После ще ти кажа… може би.

Очичките му хитро проблеснаха:

— Нали това е нещо като игра?

— Кое? — не разбрах аз.

— Ами… това, което ти правиш. Все едно че играеш шах, нали?

— Ех, че си умен! — учудих се не на шега.

— Не закачай Тати — заяви той. — Тати е добър човек.

— Я се разкарай!

Резо се наведе напред, плесна ме по врата и ми размаха пръст:

— Дръж се прилично!

Винаги ставаше така: само да допуснеш по-близо до себе си някой мъж и той веднага започва да се чувства твой господар.

Тати се върна неочаквано, т.е. без предупреждение, което беше направо невъзпитано от негова страна. С Резо се бяхме настанили край басейна и изобщо не се чувствахме зле, когато чухме клаксона и вратата се отвори. Аз се хвърлих във водата, а Резо взе да нахлузва панталоните си, като при това псуваше доста високо. Ала за един миг успя да си придаде обичайния вид със закопчан догоре костюм, макар че всъщност в бързината не смогна да си обуе чорапите и ги мушна в джоба си. Аз му се изплезих, а в отговор той ми размаха юмрук и с бавна походка се отправи на доклад при шефа си.

Наметнах се с хавлията и тръгнах след него. Мислите на Тати много ме тревожеха. Стана ясно, че в този момент моята особа интересуваше Тати твърде малко. И слава богу…