Татяна Полякова - Нейната малка тайна

Някъде около обед дойде Доктора, но за мен посещението му се оказа пълна изненада. В началото изобщо не знаех, че той е в къщата, седях си в градината и си четях книжка. Резо дойде и ми прошепна:

— Доктора е тук.

— Тоя да не е полудял? — ядосах се. — В моята стая ли е?

Резо мрачно поклати глава:

— Веднага отиде при Тати. Говорят си.

Това вече съвсем не ми хареса и забързах към къщата.

Някъде след около петнадесет минути Тати ме повика. При моето появяване Доктора започна съсредоточено да разглежда вещите в стаята и да крие очи. Кучи син…

— Варя — доста несигурно започна Тати, — нещата стоят така… Леонид Андреевич твърди, че трябва да постъпиш в болница. За кратко… По-добре е да се подсигуриш, разбираш ли, дъще? Само за две седмици, нали така, Леонид Андреевич?

— Да — многозначително кимна той. — Трябва да постъпиш в болница. Задължително.

Беше безполезно да възразявам. Ако изпаднех в истерия, това само щеше да е от полза за Доктора. Скалъпих една тъжна физиономия и попитах:

— И кога трябва да постъпя?

— Най-добре днес… утре — отвърна Доктора.

Прехапах устни и започнах да разглеждам краката си.

— А не може ли в понеделник? — попитах плахо. — В събота имам рожден ден. Искаше ми се да го отпразнувам тук. — И на това място изцедих една сълза от очите си.

— Разбира се, Варя! — тутакси се съгласи Тати, а Доктора направо призеленя. Беше забравил за рождения ми ден и както се казва — не улучи целта.

— Владимир Иванович — бързешком започна той, но Тати махна с ръка:

— Край — в понеделник!

Доктора стана от фотьойла, кимна за довиждане и тръгна към вратата.

— Ще ви изпратя… Докторе, само не ми казвай, че си ме продал на Орлов — рекох аз, докато вървяхме към портичката.

Той рязко спря:

— Варя, ти си болна… Трябва спешно да постъпиш в болница.

— Вие, кучи синове, сте решили да ме затворите в лудницата до края на дните ми, така ли?

— Не разбираш какво вършиш… Болна си, имаш нужда от помощ.

— Я се разкарай! Защо не поровиш в собствените си мисли, Докторе — ще намериш куп интересни неща там… Ти си едно ревниво копеле и това е цялата истина.

— Не — каза той и сякаш дори потръпна.

— Да. Ти самият си болен, кретен такъв! И понеже не можеш да ми станеш любовник, искаш да ме натикаш в лудницата.

— Обичам те и искам да ти помогна.

— Как не! — изсумтях аз.

— Варя, трябва да постъпиш в болница — жално изскимтя той.

— Естествено, а ти да се грижиш за мен. Да имам решетки на прозорците и единственият, който ще може да ме хване за ръката, да бъдеш ти.

Усмихнах се разчувствано. Отстрани прощалната сцена би трябвало да изглежда трогателно.

Върнах се в стаята си, ръмжейки наум. Предателството на Доктора обърка всичките ми карти. Имах само пет дни и трябваше да се вместя в този промеждутък, иначе… Но налице беше и нещо добро — Доктора не бе ходил при Скобелев. Бяха го налегнали други мисли и той не се сещаше за бившия си съсед. Значи трябваше да намеря Скобелев.

— Резо — повиках го след половин час, — да вървим на покупки.

— Ще ида да поискам разрешение от Тати.

Тати охотно даде съгласие, защото изпитваше известно неудобство, тъй като Доктора твърде лесно бе успял да го убеди в това, че трябва да постъпя в болница. В момента Тати не се интересуваше особено от мен. Не че внезапно бе охладнял към дъщеря си или бе съжалил за това, че ме е оставил да живея в своя дом, просто в този момент беше затиснат от други грижи.

— Къде? — попита Резо веднага след като излязохме от вратата на гаража.

— Към телефонния автомат — отвърнах аз.

Ала тази вечер така и не успях да се свържа със Скобелев. Освен това трябваше да се срещна и с Орлов и да се опитам да го убедя, че Доктора е мръднал, пък и да поровя малко в мозъка му. Набрах неговия номер, чух познатия глас, поздравих и веднага преминах на въпроса:

— Евгений Петрович, трябва да се видим и да поговорим. В понеделник влизам в болница, а има неща, които не мога да оставя недовършени. Няма да се справя сама за толкова кратко време, така че ми е нужна вашата помощ.

— За какво става дума? — някак недоверчиво попита той, а аз понижих глас:

— Обаждам ви се от автомат, тук е пълно с хора. Може би ще дойдете при мен в апартамента ми, разговорът ще ни отнеме около час. Можете ли да откраднете толкова време?

— У вас ли живееш? — сепна се той.

— Не. Но вечерта ще бъда там.

— Кога да дойда? — попита Орлов след кратък размисъл.

— Когато ви е удобно.