Татяна Полякова - Нейната малка тайна

— Ти как влезе в апартамента му?

— Вратата беше отворена…

— Мъдро. Значи Виктор не е искал да създава трудности на хората, да му разбиват вратата и така нататък…

— Как не те е срам! — промърмори Доктора и закри лицето си с ръце.

— Впрочем — не съм го убила аз. Ако анализираме нещата, ще видиш, че го уби ти.

— Глупости…

— Кога беше при него? — Нямах намерение да се церемоня с Доктора и повиших малко глас.

— Вчера. Обадих се на Орлов, той ми каза, че искаш да се срещнеш с него и аз тръгнах към къщи… към твоя апартамент. Чаках там половин ден, тъй като мислех, че заедно ще намерим изход от положението.

— Изходът е да ме завреш в лудницата, така ли?

— Ти си болна, Варя! — изврещя Доктора. — Не знаеш какво вършиш…

— Добре, и какво стана по-нататък? — Разпитвах го повече заради Резо, защото после щеше да ме изтормози с въпросите си, пък и на самата мен ми трябваше време, за да реша как да се измъкна от това блато.

— Орлов не дойде. Това ме разтревожи. Опитах се да го намеря и…

— Какво и ? — изревах аз.

— Блъснала го кола, когато се връщал от работа. Господи, Варя, какво направи?

— Аз ли? — Само дето очите ми не изскочиха от орбитите. — Да не си мръднал, Докторе? Аз ли съм блъснала Орлов с кола? Слушай, как можа да ти хрумне такова нещо? Въпреки че вие сте свине и искахте да ме тикнете в лудницата, аз не воювам с ченгетата. Моите задачи са други, Докторе.

Въздъхнах, а той поклати глава в знак на това, че не иска да ми повярва.

— Ти си му определила среща, но не си имала намерение да идваш на нея… Ти си го убила. Той ти е пречел и ти си го убила.

— Аз съм блъснала този човек с кола, така ли? — полюбопитствах, не вярвайки на ушите си. — Какво говориш? Всеки ден прегазват някого. Не ти ли е хрумвало, че е станало случайно?

— Престани… Не ме смятай за идиот. Естествено самата ти не си способна на това. Сетих се за Скобелев и ми стана ясно…

— И отиде при него и му разказа всичко. Много мъдро и най-вече — човеколюбиво… Той как възприе съобщението ти?

— Не повярва. Отначало… Аз си отидох, а днес от заранта се опитвах да се свържа с него. Само че той вече е бил мъртъв.

— Поне сети ли се да не крещиш с цяло гърло, когато намери трупа?

— Аз… аз бях в такова състояние… Изскочих от апартамента и дори не се сетих, че там има телефон и че трябва да извикам милиция.

— Слава богу, че не си се сетил — въздъхнах. — Така, трябва да претърсим апартамента. Аз ще ида, ако ченгетата се появят, ще излъжа нещо… Резо, дръж под око Доктора, сега той е в такова състояние, че е готов да извърши всякаква глупост, за която впоследствие много ще съжалява. Докторе, казвам ти за всеки случай, ако изведнъж решиш да се правиш на интересен: в тази работа с теб сме от самото начало. Ти и аз. Впрочем аз съм луда и всеки експерт ще потвърди, че съм невменяема. Просто играех шах, Докторе. Стреляха други. Но виж, ти… Боя се, че в затвора зле ти се пише. Помисли за това и се постарай да се държиш кротко.

В този момент Резо започна да нервничи, защото не му се искаше да ме пуска сама. Но пък не можеше да остави сам и Доктора. След като изгубих около пет минути, аз като че ли успях да го убедя, че чудесно ще се справя с всичко и закрачих към дома на Скобелев.

Стопанинът на апартамента беше в банята. Гледката беше ужасна. Проверих ключалката на входната врата, затворих плътно и вратата на банята и се заех с обиска. Нямаше нищо, което да подсказва с какво се бе занимавал напоследък обитателят на това жилище. Нито една снимка, нито една подозрителна бележка. Дори номера на моя телефон никъде го нямаше.

Въздъхнах не без облекчение и отидох в мазето. Тук, под металната каса с картофи, Виктор бе скрил пистолет. Разбира се, ако не го беше преместил на друго място. В последно време не държеше друго оръжие в дома си. Утре трябваше да отида на вилата му и да проверя и там.

Пистолетът беше в желязна кутия, увит в намаслен парцал. Мушнах оръжието в чантата си и бързешком се изнизах от мазето. Виктор не бе оставил предсмъртно писмо, следователно близките и приятелите му щяха да решат, че мъката е съсипала човека.

Погледнах към вратата на банята и поклатих глава:

— Кучи син си ти, Докторе. Не бива да лишаваш хората от илюзии.

След пет минути бях в колата. За това време Доктора беше успял да дойде на себе си и сега, блед и равнодушен, гледаше през прозореца и се терзаеше от безрадостни мисли.

— Трябва веднага да заминеш! — мрачно казах аз. — Един дявол знае как ще тръгнат нещата тук…