Татяна Полякова - Нейната малка тайна

— Понякога охранителната фирма фалира — намръщих се аз. — И момчетата като теб остават без работа.

Този разговор ме накара да се върна към първоначалния си замисъл.

Не се задържахме задълго във вилата. Събрахме оръжието в една торба и я потопихме в близкото блато. Сега, дори и да го намереха, щеше да е доста трудно да го свържат със Скобелев.

След като свършихме тази работа, ние отидохме във ваканционното селище, обядвахме и дори малко се поразходихме из горичката. Въпреки хубавото време, природата не ни привличаше кой знае колко, а насаме в бунгалото ни беше много по-интересно.

Някъде около часа за вечеря аз вече твърдо знаех, че целият ми предишен живот е минал напразно. Каква глупачка съм била и колко време съм изгубила за глупости! Можех да забележа Резо още при първото си посещение при Тати. И защо не? Човек трябва да се вглежда в хората много внимателно.

Не ни се вечеряше, но както и да го въртяхме, вече трябваше да се връщаме. Аз се натъжих, а Резо ме погали по рамото и заяви:

— По-добре е да се правим, че нищо не е станало. Имам предвид Чумата и прочее. В края на краищата ти изобщо нямаш нищо общо с това, а аз съм всичко на всичко твоят охранител и останалото много слабо ме интересува. Ако ни провърви, ще се измъкнем.

— Ами ако не ни провърви?

— Тогава ще трябва да бягаме. Но нали вече ти казах, че това не е много добра идея, защото ще се наложи да бягаме далеч.

— И какво от това? На света има много места, където никой не ни познава.

— И аз мисля така. Затова ти не трябва да се тревожиш.

— Че кой се тревожи? — отвърнах намусено.

Качихме се на верандата и аз веднага разбрах, че нещо не е наред. Срещу нас вървяха Толя и Максим. Толик се закова пред Резо, а Максим го заобиколи отстрани и му каза спокойно, дори дружелюбно:

— Резо, дай ютията и седни тук. — Посочи с глава креслото и се обърна към мен: — А ти върви при Тати.

Най-забавното беше, че никой не се досети да ме претърси, дори не ми взеха чантата, а в нея впрочем беше пистолетът на Скобелев. Аз изплашено се порових в мислите на момчетата. Изобщо не ставаше дума за Резо, а за мен. Те още не знаеха за убийството на Чумата, поне що се отнасяше до тия двамата. Не виждах повод за паника и затова влязох спокойно в кабинета на Тати.

И видях Доктора. Седеше сгърбен във фотьойла и криеше очите си. По дяволите, ама че изненада! Хубавото беше, че освен Толя и Максим, в къщата нямаше друга охрана, а това вдъхваше определени надежди.

— Здрасти, Докторе! — въздъхнах аз, защото вече нямаше никакъв смисъл да се преструвам. Той нищо не ми отговори, пък и нямаше нужда.

Тати стоеше до прозореца. Обърна се и ме възнагради с такъв поглед, че ми се прииска да приседна и изобщо да се смаля. Погледът му никак не ми хареса и аз, кой знае защо, не успях да си внуша, че това е добър знак. А пък мислите на Тати съвсем не ми харесваха.

— Странни неща разказва твоят Леонид Андреевич — каза Тати и поклати глава.

— Той е смахнат — свих рамене аз. — Непрекъснато се занимава с лудньовци, така че и той самият е на една крачка от полудяването.

— Може би… въпреки че май ще излезе прав. Аз вече цял месец си блъскам главата над това що за чудеса стават наоколо. Още не съм изрекъл и дума, а за моите планове вече знаят там, където не трябва. Много хора пострадаха невинни заради това.

— За невинните не сте прав — казах с насмешка и седнах срещу Доктора, макар че никой не ми бе предложил да седна.

— Е, с Резо нещата са ясни — младост! — въздъхна Тати и продължи да ме разглежда. — А всичко останало беше хитро измислено, няма що.

В момента Тати слабо ме интересуваше и затова наблюдавах Доктора. Той се мръщеше и разглеждаше пода.

— Докторе, ти си тъпанар — начумерих се аз. — Да не мислиш, че той ще ти разреши да ме отведеш оттук? Как ли пък не! Тати е умен и няма да рискува. Мен просто ще ме застреля. И теб най-вероятно — също. И ти няма да идваш при мен в болничната стая, да ми държиш ръката и кротко да разговаряме. И още нещо, Докторе: ние бяхме приятели и никога не сме били любовници. Дори и да беше нормален мъж, все едно — пак нищо нямаше да се промени. Ти ми беше приятел, брат, но никога — любим… Ти си глупак, Докторе, глупак и кучи син.

— Може би… повярвах ти, зарязах всичко и тръгнах с теб, когато ме повика, а ти се забърка с някакъв… Господи, колко глупаво е това! Дори не бих си и помислил…

— И аз не бих, но стават такива неща. Нашите препирни не са интересни на Тати, но ето какво искам да кажа: ти ме предаде не защото спасяваше човечеството от уродите, а защото предпочетох друг пред теб. Това е ревност, Докторе, обида и оскърбено самолюбие. И нищо повече.