Татяна Полякова - Нейната малка тайна

„Отдръпни се от Тати и стой по-далеч от Доктора“, възникна изведнъж една мисъл в мозъка ми. Дявол знае защо си помислих това, но се обърнах към Тати и попитах:

— Може ли да пийна малко вода?

Той кимна и аз направих две крачки към малката масичка, на която имаше бутилка с минерална вода и чаша.

Не бях успяла да изпия и една глътка, когато вратата се отвори и влезе Резо. Съсредоточен и спокоен, както винаги, той държеше в ръката си пистолет. Щом го видя, Тати поклати глава.

— Не се занасяй — каза му с искрено съчувствие, въздъхна и добави: — Не съм очаквал от теб…

Резо видимо се умърлуши.

— Нали не би стрелял в мен? — подсмихна се Тати и беше уверен, че той не би го направил, но грешеше. Резо също въздъхна.

— Всъщност искам да се споразумеем. Вас бих могъл да ви затворя в килера, не го казвам, за да ви обидя, а пък ние ще заминем.

— Глупости, Резо! Къде ще идеш с нея? Ти си добро момче, а тя е луда. Просто луда и нищо повече. Дори кучето не хапе стопанина си, а тя… В нея няма нито благодарност, нито любов, нищо…

Тези думи не ми харесаха, нямаше защо да пълнят с дивотии главата на моето момче, вдигнах чантата си от пода и извадих пистолета.

— Ще решим ли нещо днес? — попитах Тати.

— Тя не може да стреля — намеси се Доктора.

— Не се тревожи, от такова разстояние няма да пропусна. Бихме искали да си отидем. Честно. Няма да ни видите повече.

— Резо — каза Тати, без да ме удостои с внимание.

И в този момент аз най-сетне схванах, че той просто печелеше време.

— По дяволите, тази гадина е извикала момчетата! Сигурно ще се появят всяка минута.

— Не й вярвай, Резо — намръщи се Тати и направи крачка, абсолютно забравил, че неговите мисли не са тайна за мен. Той направи крачка, а аз стрелях.

Тати странно се изопна и сякаш се изненада, тъй като не можеше да повярва на това, което се случваше. Залитна към мен и изведнъж рухна върху килима. Аз потръпнах и отстъпих назад, а в този момент нещо падна зад гърба ми. Обърнах се и видях Доктора, който лежеше до фотьойла. Резо стоеше и го гледаше.

— Какво направи? — извиках.

— Фраснах го по главата. Нека си почине малко. Само неприятности създава.

Резо старателно избърса пистолета си и го сложи в ръката на Тати. Избърса и оръжието, с което стрелях аз, и го сложи в дланта на Доктора. Погледна и каза:

— Става.

— Кого искаш да излъжеш? — учудих се.

— Не зная. Да се махаме оттук.

Не успяхме да стигнем далеч. Едва смогнахме да влезем в гаража, когато до вратата спря кола: огромен форд с четири врати, от който излязоха четири момчета и тръгнаха към портичката.

„Няма да успеем!“, помисли си Резо, а на мен каза:

— Давай към градината! Скрий се там, ако стане нещо, мини през съседния участък — ти можеш да се провреш.

Разбира се, аз щях да се провра, но Резо едва ли би могъл. Друг изход, освен портичката, нямахме, а сега там бяха момчетата.

Резо леко ме побутна в гърба, а сам влезе в къщата. Реших да не изкушавам съдбата, промъкнах се между прътите в градината на съседите и залегнах в тревата. Но не се наложи да чакам дълго, защото в къщата започна стрелба, а аз, забравила за мъдрата поговорка: „Стой по-ниско от тревата и по-тихо от водата“, хукнах към верандата. Естествено от мен нямаше никаква полза, а по-скоро вреда, но днес добрите идеи не бяха силата ми.

Нямах представа какво щях да правя в къщата, а и в този момент на верандата се появи Резо. Сам и с автомат в ръце. Втурнах се към него с всички сили.

— Според мен не постъпих много честно — въздъхна Резо, имайки предвид момчетата на Тати. — Но страшно ми се искаше да те видя поне още веднъж.

Момчетата влезли в къщата, сигурни, че тук не ги очаква нищо страшно, и откосът от автомата ги заварил неподготвени. Надникнах в кухнята: Толя лежеше с пробита глава в килера, а до него беше Максим.

— Тръгваме ли? — попитах.

— Разбира се. Ако нямаш други планове.

— Да вървят по дяволите всички планове!

Насочихме се към изхода и изведнъж ме полазиха тръпки. Не го виждах, но го усещах. Не знаех как бе успял да се свести толкова бързо, ала в този момент Доктора стоеше на вратата и се целеше в Резо, а аз с ужас разбрах, че няма да успея да направя нищо… Можех да извикам или може би да изблъскам Резо, но това нямаше да го спаси.

Направих крачка напред, заставайки между него и вратата, изстрелът изтрещя заедно с моята крачка и нещо ме подхвърли върху гърдите на Резо, метна ме с такава чудовищна сила, че в първия момент не изпитах нищо — освен почуда. Резо ме подхвана с лявата си ръка и стреля, Доктора падна в коридора и аз спрях да го чувам, а след това изобщо чуждите мисли престанаха да ме интересуват, защото страшната болка в гърдите пресече дъха ми и ме лиши от разсъдък. Резо захвърли автомата и изплашено се вкопчи с двете си ръце в мен, без да осъзнава какво върши.